Двамата се доближиха до вратата и Джейни внимателно дръпна завесата на тесния прозорец до нея. Шоу надникна над рамото й. После безшумно въздъхна от облекчение, когато видя ситроена — стоеше си на същото място отпред, а тъмните сенки на предните седалки показваха, че мъжете също са на местата си.
Тя пусна завесата, отстъпи назад и се обърна към него.
— Благодаря ти за вниманието, Бил.
— Няма проблеми. Имаш ли представа кои са тези мъже?
Тя поклати глава.
— Може би трябва да се обадим в полицията.
— Може би трябва — съгласи се Шоу.
Всъщност нямаше намерение да прави нищо подобно, а нещо му подсказваше, че и тя не е склонна.
— Е, най-добре да тръгвам. Имаш ли нещо против да изляза по същия начин, по който влязох? Тези двамата ми изглеждат малко опасни.
Джейни разсеяно кимна, без да откъсва поглед от лицето му.
— Сигурна съм, че можеш да се справиш.
Двамата излязоха в задния двор и Шоу отново използва якето си, за да се изтегли до ръба на стената. Докато се прехвърляше над нея, Джейни подхвърли:
— Нали ще се видим пак скоро?
— Добре. Все пак тази вечер доста се сближихме.
Тя се усмихна насила.
— И аз така мисля.
— Виж, утре към девет сутринта мисля да си взема кафе и кроасан от малката пекарна в селото. Искаш ли да се видим там?
Веднага щом изчезна зад стената, Реджи съблече халата си и остана по тъмни шорти и тъмносиня тениска без ръкави. После изчака няколко секунди, влезе обратно във вилата и излезе от една друга врата на долния етаж, която водеше направо към алеята край оградата. След това откри същото сляпо петно за мъжете от микробуса, което Шоу беше забелязал по-рано, и го проследи. Шоу се върна по късия път до селото и бавно закрачи към хотела си по притихналите улици. Дори да беше забелязал, че го следят, не се издаде.
Реджи прекъсна следенето, когато видя как Шоу влиза в хотела. Сега поне знаеше къде е отседнал. Тя бавно се върна до вилата, заобиколи мъжете в микробуса и влезе през същата врата, която беше използвала на излизане. Намери халата си на масата, където го беше оставила, внимателно извади пистолета от джоба и го сложи в един найлонов плик. Отпечатъците на Бил бяха останали по цевта.
След като заключи всички врати, тя претърси вилата от горе до долу. Убедена, че е сама, облече тениска с дълги ръкави, легна си и набра един телефонен номер.
Уит вдигна на второто позвъняване. Не звучеше сънен. Двамата с Доминик бяха отседнали в една изолирана къща, само на петнайсет километра от там. Тя му докладва за събитията от вечерта.
— Този тип не ми харесва — отбеляза Уит.
— Отпред наистина имаше двама мъже — изтъкна тя.
— Да, но все пак не знаеш какво иска той. Според мен съвсем спокойно можем да предположим, че не е никакъв проклет лобист от Щатите. Може би цялата мисия вече е застрашена.
— Не си представям да работи за Уолър, ако това намекваш. Ако беше така, нямаше да ми покаже предния му отряд, нито да ме предупреди за онзи, който ме наблюдаваше.
— Ако не е с Уолър, с кого е?
— Не знам. Имам отпечатъците му от пистолета, ще ти ги изпратя да ги проверите.
— Добре, утре ще ги взема. Но виж, Редж, дори само Кукин е предостатъчен. Не ни трябват непознати, които да създават допълнителни проблеми.
Тя затвори и се зави. Но не можеше да заспи. Стана, отиде до прозореца, отвори го и се загледа навън. Беше на най-горния етаж на вилата, откъдето се откриваше чудесна гледка към Горд. Там горе на скалите беше стоял високият мъж, който я беше победил тази вечер. Можеше да я убие, ако беше поискал, но не го направи. Тя никога не беше виждала някой да се движи толкова бързо и уверено. Дори Доминик и Уит не бяха толкова добри. Дори самата тя.
Кой е този човек?