— Дявол да го вземе — измърмори Реджи, затвори прозореца и с шумна въздишка се просна на леглото.
Точно сега нямаше нужда от това усложнение, което можеше да им попречи да ударят Кукин. Тя се въртя още цял час, преди да заспи.
Шоу беше в стаята си и току-що беше приключил разговора с Франк, в който му беше докладвал за станалото. Той се съблече по бельо, но не можа да заспи. Понякога му беше трудно да диша в легнало положение, след като един тип на име Сизър беше ударил гръкляна му по особено неприятен начин. Мускулите на Шоу бяха здрави и жилави, така че всъщност беше по-силен, отколкото изглеждаше. Но онзи великан Сизър беше страховит противник. В крайна сметка Шоу се беше възползвал от помощта на някои неочаквани фактори, за да го победи. Любов. Омраза. Ярост. Предимно омраза и ярост. Резултатът беше налице: Шоу беше жив, а Сизър — не.
Той се изправи и отвори прозореца, за да влезе свеж въздух. От тук не се виждаха вилите в долината, но той ясно ги виждаше в паметта си.
Коя беше Джейни и защо беше дошла на това място? Може би наистина беше тази, за която се представяше. Една богата жена, която пътува сама, имаше причина да носи оръжие — беше логично. А и когато провериха пръстовите й отпечатъци в базите данни, не откриха нищо.
В мислите му се появи образ, от който се опита да се отърси, но не успя. Видя как тя свали банския си костюм и разкри издълженото си загоряло тяло и гладкото, добре оформено дупе. Обзе го чувство за вина. Върна се в леглото, затвори очи и най-сетне успя да заспи.
25
Евън Уолър затвори очи и умът му се зарея двайсет-трийсет години назад. Маската на легитимния канадски бизнесмен с тайната му престъпна дейност падна от лицето му и се показа душата на украинеца Фьодор Кукин — като змия, захвърлила старата си кожа в замяна на нова, гладка и здрава. Очите му се плъзнаха по голата му ръка, като търсеха подходящо място. Той стисна бицепса си, при което гумената лента около ръката му се стегна. Вените на предмишницата му се издуха. Погледът му се спря на един от кръвоносните съдове, той заби иглата и натисна буталото на спринцовката. В него се вля специалният му коктейл — стероиди, пречистени медикаменти и наркотици и малко от собствения му скъпоструващ еликсир от Далечния изток. Сместа, която вкарваше в кръвта си, беше уникална. Според него така и трябваше да бъде. Онова, което беше достатъчно добро за всички останали, никога нямаше да бъде достатъчно добро за него.
Той си пое въздух и се остави на огнения дъжд да го облее. После се усмихна, облегна се назад и адреналинът го удари. Той се надигна рязко, направи няколко подскока с махове на ръцете, после няколко бързи лицеви опори, после още подскоци, а накрая сграбчи лоста и бързо се набра десет пъти, като се ухилваше на върха на всяко набиране.
Когато скочи на пода, покрит със спортен матрак, дишаше тежко. Погледна се в огледалото. За човек на шейсет и три беше в невероятна форма. Имаше малко тлъстини на кръста и беше изгубил гранитната твърдост на гръдните си мускули, но коремът му беше плосък, а когато го стегна, мускулите под него бяха твърди. Бедрата му бяха по-слаби от преди, но ръцете и раменете му все още се издуваха. Той потърка плешивата си глава и погледна посивелите косми на гърдите. Вече нямаше значение какво употребява, колко много тренира или на какви далечни разстояния тича — при всички положения остаряваше. Част от него изпитваше задоволство от този факт, защото все още никой не бе успял да го убие. Друга част от него смяташе, че той просто си остарява. И това не му харесваше.
Той взе душ, като масажираше ръката си там, където беше забил иглата, за да разсее болката. След това се загърна в халат и обиколи мезонета си в центъра на Монреал. Имаше страхотен изглед през най-новото поколение бронирано стъкло. Беше сигурен в последното, защото американският президент използваше същия материал за лимузината си и Белия дом. Освен това в плътните стъкла на прозорците имаше и мембрана, която изкривяваше образа отвътре навън. В момента той стоеше по средата на стаята, но неговият образ, проектиран през прозореца, беше изместен с двайсет сантиметра надясно. Пет минути по-късно, когато застанеше на друго място в стаята, образът му щеше да изглежда трийсет сантиметра наляво. Образът постоянно се променяше, така че никой снайперист да не може да се прицели в него. Или поне така беше на теория.
Докато гледаше навън в прохладната лятна нощ, той сведе очи към гърдите си, за да провери дали не се вижда издайническата червена точка от лазерния мерник на някой снайперист. Може би вече съществуваше технология, която бе в състояние да калибрира образа му в прозореца и да разбие скъпата преграда, която беше издигнал между себе си и своите врагове. Въпреки това той не отстъпи назад в сенките. Ако толкова много искаха смъртта му, можеха да опитат. Но ако опитаха, трябваше да успеят с първия изстрел, защото нямаше да им даде втори шанс. В неговия свят оцеляваше онзи, който убиваше по-ефективно.