В действителност той не ценеше особено настоящия си живот. Контрабандата на млади момичета за проституция го отегчаваше. Беше започнал преговори с мюсюлманите да им продава ядрени оръжия най-вече за да се докосне отново до собственото си минало, когато действията и заповедите му променяха съдбите на хиляди хора. Сега беше просто бизнесмен, като толкова много други. Печелеше луди пари и живееше в голям лукс, но ако утре си отидеше от този свят, кой щеше да забележи това? Името му нямаше да остане в учебниците по история. Началниците му от КГБ си бяха приписали повечето му заслуги. Те щяха да останат безсмъртни. В сравнение с тях той беше съвсем обикновен човек. Но имаше и такива, които знаеха какво е направил. И точно те бяха причината да бяга и да се крие като мишка в дупката си. Нямаше друг избор, ако искаше да живее. Беше видял какво се случва с другарите му, които не бяха толкова пъргави. Някои бяха буквално разкъсани от яростни тълпи, прекарали целия си живот в затвора на собствената си държава. Той напълно разбираше чувствата им; просто не искаше да понесе последиците от тях.
Уолър отвори друго чекмедже, извади един стар албум и започна да разлиства скиците, които сам бе направил. Винаги беше рисувал добре — беше се научил от майка си, която се беше прехранвала като художничка по улиците на Франция, а после и на Киев, преди да свърши в едно рибарско село, сковано от ледове пет месеца в годината, сключила брак с мъж, който не я обичаше. Дори сега Уолър не знаеше цялата история за родителите си, нито събитията, които ги бяха събрали. В този албум бяха нарисувани много от хората, които беше убил — мъртвешките им лица бяха екипирани с въглен, мастило или молив, изцяло в черно. В албума на мъртвите нямаше нужда от цветове.
Следващата книга, която извади от бюрото си, може би щеше да изненада някои от хората, които познаваха Фьодор Кукин от предишния му живот. Той претегли Библията в ръката си. Разбира се, Съветският съюз яростно се беше противопоставял срещу всякакви форми на организирана религия. Религията беше „опиум за народа“, както беше изтъкнал Маркс. Но майката на Уолър беше французойка и ревностна католичка. И беше дала религиозно възпитание на сина си, въпреки че това беше много опасно. Всяка вечер му четеше от Библията, докато баща му спеше, обикновено пиян.
Първото, което беше направило впечатление на Уолър при тези четения, беше колко много насилие се съдържа в книгата, която уж проповядваше мир и любов. Толкова хора бяха убивани по начини, които дори порасналият Фьодор Кукин не би използвал. А когато всяка вечер майка му казваше заедно с него молитвата „Отче наш“, тя винаги наблягаше на една фраза и я произнасяше по-бавно от останалите, сякаш за да и отдаде дължимото:
„И не въведи нас в изкушение, но избави ни от злото.“ На украински в молитвата се казваше „избави ни от лукавия“, но френската молитва звучеше малко по-различно.
Уолър много добре знаеше за кое зло говори майка му: за мъжа си.
Горката му майка, беше толкова добра до последния си дъх. Но синът й ясно беше разбрал всичко, което тя не знаеше за злото. При подходяща мотивация всеки беше способен на безкрайна жестокост, сурови настъпления и ужасяващо насилие. Една майка беше способна на убийство, за да защити детето си, както и детето не би се поколебало да направи същото заради нея. Войниците убиваха, за да защитят страната си. Уолър беше убивал, за да защити както майка си, така и страната си. Умееше да върши това и не можеше да отрече, че насилието му доставяше удоволствие. Дали това го правеше зъл? Може би. Дали майка му би го оприличила на злото? Очевидно не. Той беше убивал заради страната си, заради майка си и за собственото си оцеляване. Когато някой му нанесеше удар, той отвръщаше на удара. Беше невъзможно да се измисли по-честно правило от това. Той беше това, което беше. И беше верен на себе си — за разлика от повечето хора, които живееха скрити зад фасадата на собствените си лъжи. Такива хора се усмихваха на приятелите си, преди да им забият нож в гърба. При това положение кой всъщност беше злият?
Лъвът надаваше предупредителен рев, преди да нападне, докато змията се извиваше в мълчание, преди да забие отровните си зъби в нищо неподозиращата плът.
Аз съм лъв, а не змия. Или поне бях такъв.
Той извади стар прожекционен апарат от един шкаф, сложи го на бюрото и включи щепсела в контакта. После издърпа чекмеджето на бюрото си и извади ролка с филмова лента. Щракна я на мястото й и насочи обектива към една празна бетонна стена, изключи светлините и пусна апарата. На стената се появиха черно-бели образи отпреди повече от трийсет години. Кукин от настоящето гордо се усмихна при вида на някогашното си „аз“.