— Утре — каза бързо той и се опита да я хване, но тя му се изплъзна.
Радвам се, защото утре вече няма да съм тук.
Барбара отиде право в библиотеката и сложи снимката в рамката. Един час по-късно светлините отново примигнаха и угаснаха. Последва същата пауза от десет секунди, преди да се включи генераторът. Прозорецът на Барбара се отвори и се затвори. Облечена в черно, с плетена шапка на главата, тя се спусна по един улук, заобиколи периметъра на охраната, прескочи високата ограда около имението и се шмугна в колата, която я чакаше. Не беше особено трудно, защото охраната на имението беше организирана по такъв начин, че да не позволява на натрапниците да влязат, а не да излязат. Шофьорът Доминик, слаб млад мъж с тъмна къдрава коса и тъжни очи, я погледна с облекчение.
— Отлична работа, Дом — каза му тя на английски с британски акцент. — Охранителната система се изключи в точния момент.
— Метеоролозите познаха за бурята. Беше добро прикритие за моя инженерен удар. Той каза ли нещо?
— Само с очи. Но разбра всичко.
— Поздравления, Реджи. Този беше последният.
Реджина Кемпиън, наричана от приятелите си Реджи, се облегна и свали шапката си, под която беше скрила изрусената си коса.
— Грешиш. Не беше последният.
— Какво искаш да кажеш? Няма други нацисти като него. Хубер беше последният кучи син.
Тя извади снимката на Хубер и Адолф Хитлер от джоба си и се вторачи в нея, докато колата се носеше по тъмните шосета край Буенос Айрес.
— Да, но винаги ще има чудовища. И ние трябва да ги унищожим до крак.
3
Шоу се беше надявал мъжът да се опита да го убие и не остана разочарован. Някои хора просто реагират остро, когато виждат със собствените си очи края на свободата си и вероятността в близко бъдеще да се появи официална дата за екзекуцията им. Няколко секунди по-късно мъжът вече беше проснат в безсъзнание на пода, а на разбитата му буза бяха отпечатани кокалчетата на юмрука на Шоу. Помощникът на Шоу се появи след една минута, за да го предаде на полицията. Шоу мислено задраска от списъка си с неотложни задачи поредната изпълнена: залавянето на безсърдечен фанатик, който използваше нищо неподозиращи деца, за да взривява хора, които не вярваха в същия бог като него.
Десет минути по-късно Шоу вече беше в една кола, която пътуваше към летището на Виена. До него седеше началникът му Франк Уелс. Франк изглеждаше като най-опасния кучи син, с когото може да се сблъскаш в живота си — и, общо взето, наистина беше такъв. Гръдният му кош беше като на мастиф, както впрочем и ръмженето. Предпочиташе евтини костюми, които изглеждаха постоянно измачкани от момента, в който ги облечеше, и шапка, която беше излязла от мода преди няколко десетилетия. Шоу твърдо вярваше, че Франк е от онези хора, които са се редили в погрешната историческа епоха. Щеше да си бъде точно на мястото през двайсетте или трийсетте години на миналия век и да преследва престъпници като Ал Капоне или Джон Дилинджър, въоръжен с лека картечница, без да си прави труда да представи съдебна заповед за обиск или да прочете правата на арестувания. Лицето му беше небръснато, а двойната му брадичка се тресеше над дебелата шия. Беше на петдесетина години, но изглеждаше по-стар, сякаш в душата му се бяха натрупали около осемдесет години жлъч и ярост. Отношенията между него и Шоу се колебаеха между привързаност и омраза, но ако се съдеше по намръщената му физиономия, в момента явно бяха в негативната си фаза.
Шоу донякъде го разбираше. Една от причините Франк да не обича да сваля шапката си дори в кола или в сграда беше желанието да прикрива не само плешивата си яйцевидна глава, но и белега на черепа. Белег, оставен от куршум, изстрелян от самия Шоу. Това не беше най-доброто начало на едно приятелство. И все пак този почти смъртоносен сблъсък беше единствената причина сега двамата да работят заедно.
— Малко се забави, докато проследиш Бени — отбеляза Франк, като дъвчеше незапалена пура.
— Като се има предвид, че „Бени“ бин Аламен в момента е на трето място в списъка на най-издирваните терористи, мисля все пак да се потупам по рамото.
— Просто казвам, Шоу. От съвет глава не боли.
Шоу не отговори — най-вече защото не му се занимаваше. Погледна навън през прозореца към красивите булеварди на Виена. Много пъти беше идвал в австрийската столица, която беше дом на някои от най-прочутите музикални гении в историята. За съжаление винаги беше идвал по работа, така че най-яркият му спомен от този град не беше някой вълнуващ концерт, а разминаването на косъм със смъртта, когато един едрокалибрен куршум беше профучал опасно близо до главата му.