— Има ли резултати за моя приятел Бил? — попита тихо тя.
— Съвсем не. Отпечатъците му не излизат никъде. Както и снимката му. Явно е добро момче. Между другото пълното му име е Уилям А. Йънг.
— От какво е съкратено това „А.“?
— Не можахме да разберем.
— Дали е усетил, че вие двамата сте влизали в стаята му?
— Бяхме много внимателни и оставихме всичко както си беше. Паспортът му е американски и адресът е истински. В САЩ има много мъже на име Уилям Йънг, регистрирани като лобисти. Не можем да ги проверим за времето, с което разполагаме. Но вероятно няма и смисъл. Не виждам нищо съмнително в него.
— Или алибито му е също толкова добро, колкото и моето.
— Или пък просто е този, за когото се представя, Редж.
— Той прескочи стената на вилата, а след това ми отне оръжието. Какъв е този лобист?
Уит вече изглеждаше разтревожен.
— Ами той е доста едър. Но разбирам какво те притеснява. Добре, какво искаш да направим?
— Не съм сигурна. Какво мисли професорът по въпроса?
— Най-мъдрият сред мъдреците каза ти да решиш, като използваш оперативния си опит.
— Супер. А ти какво мислиш?
— Аз мисля, че нашата работа е да заковем Кукин. Ако се налага да правим промени в движение само заради някакво подозрение, може да се издъним. Така че предлагам да продължим по първоначалния план, а ако се появи по-сигурна информация, ще се съобразим с нея.
— Как е Дом?
— Винаги готов. Как ти се стори старият Фьодор?
— Точно както си го представях. Прави се на чаровник и не търпи отказ.
Уит я погледна скептично.
— Нали не си хлътнала?
— По това чудовище? Хубава работа!
— Нямах предвид него.
Реджи го изгледа строго.
— Висок, тайнствен, прескача стени? — ухили се Уит.
— Ще се престоря, че не съм те чула — отговори хладно тя.
— Виж, не се опитвам да ти казвам какво да правиш…
— Не се опитвай, Уит.
— Просто искам да внимаваш.
— Виж кой го казва.
— Това пък какво означава?
Тя го погледна накриво.
— Наистина ли си нарисувал свастика на челото на мишената със собствената му кръв, след като си го прострелял в топките?
— Какво да направя, имам артистични заложби.
— Ясно. Е, аз се връщам.
— Значи довечера имаш среща с нашия украински приятел?
— Да.
— Чудя се дали високият тайнствен атлет няма да бъде някъде наблизо.
— Горд е малко градче.
— Само гледай да не попаднеш в тройка. Понякога става голяма бъркотия. И преди да попиташ, да, казвам го от личен опит.
— Уит, понякога не знам как те издържам.
— Сигурно заради чара ми.
— Откъде знаеш, че изобщо имаш чар?
Той сякаш се обиди.
— Ами нали съм ирландец. Чарът ни е в ДНК-то.
34
Реджи държеше да вечерят в някой от ресторантите в Горд вместо във вилата му и Уолър най-сетне отстъпи.
— Много си упорита — отбеляза той с леко укорителен тон.
— Не, просто проявявам здрав разум. Не те познавам толкова добре. А и родителите ми не биха ми разрешили да дойда без придружител в къщата ти дори само за вечеря.
— Родителите ти са мъдри хора.
— Бяха, да.
— Разбирам. Съжалявам.
— И аз — отговори Реджи.
Двамата отидоха заедно до градчето и седнаха на една маса в двора на ресторанта, който беше заобиколен от еднометрова ограда от ковано желязо. Както обикновено хората на Уолър бяха наблизо, на една от съседните маси. Но тази вечер Паскал не беше сред тях.
— Навсякъде ли ходят с теб? — попита Реджи, когато забеляза въоръжените мъже.
— Това е част от цената на успеха — отговори Уолър и разпери ръце с престорена безпомощност.
Беше със синьо сако с бяла кърпичка в горното джобче, бежов панталон, бяла копринена риза и морскосини мокасини, над които се показваха бледите му голи глезени. Жегата от деня все още се носеше във въздуха и по челото му беше избила пот. Самата тя се беше спряла на бледосиня пола, жълта блуза, бели сандали и кърпа за глава в същия цвят като блузата. По нейното лице нямаше пот.
— Почти не мога да си представя някой да се опита да причини нещо лошо на друг човек на това място — отбеляза Реджи, докато довършваше порцията си телешко печено.