Уолър отпи от виното си и я огледа преценяващо.
— Тук наистина е спокойно и мирно. И красиво. — Той се усмихна. — Като теб.
Той махна на келнера, който им донесе втора бутилка от същото вино, отвори я и напълни чашите им. Реджи взе своята и започна да разклаща течността в нея, като разсеяно гледаше цвета на виното на светлината на свещта в центъра на масата.
— Спомена, че можеш да имаш деца на моята възраст. Имаш ли деца наистина?
Уолър небрежно махна с ръка.
— Не, говорех чисто хипотетично. Явно винаги съм бил прекалено зает, за да имам деца.
— А съпруга?
— Ако имах съпруга в момента, тя щеше да ме придружава.
— Ако имаше съпруга в момента? Значи все пак си бил женен?
— Да.
— Тя починали, или се разведохте?
— Много питаш — каза небрежно той, но погледът му беше станал по-строг.
— Съжалявам — каза Реджи. — Просто ми беше любопитно.
— И двете.
— Моля?
— Първата ми съпруга почина, а втората се разведе с мен. — Той се протегна и я потупа по ръката. — Малко ми напомнящ на първата ми жена. Тя също беше красива. И упорита.
— Как се казваше?
Уолър понечи да отговори, но се спря и вместо това каза:
— Това е минало. Аз не живея в миналото. Живея в настоящето и гледам към бъдещето. Нека да довършим това чудесно бордо, а след това ще се разходим и ще се порадваме на всички френски неща.
По-късно той я поведе обратно към улицата, от която бяха тръгнали, като я държеше за ръка. Реджи отново погледна към охранителите.
— Предполагам, че ти нямаш друг избор, но аз не бих искала да живея по този начин.
— Но ти очевидно също си доста богата. Пътуваш със стил и си наела луксозна вила в едно от най-красивите места на Земята. Не се ли притесняваш да не те отвлекат? Или дори да те убият заради парите ти?
— Аз нямам пари в себе си освен няколко евро. Ако искат кредитните ми карти, надали трябва да ме убиват, за да ги получат. А ако ме отвлекат, няма кой да плати откуп за мен. Така че съм доста неподходяща мишена за някой престъпник.
— Сигурно си права. Но този мъж, с когото се срещаш, изглежда така, сякаш от него може да излезе добър бодигард.
— Бил наистина прилича на човек, който може да се справи във всяка ситуация.
— А, значи се казва Бил. А как е фамилията му?
— Не ми е казвал — отговори искрено тя.
Всъщност я знаеше, но от Уит.
Това сякаш повдигна духа на Уолър.
— Значи не сте толкова близки. Аз съм тук съвсем отскоро, а вече ти казах моята фамилия.
— Това не е състезание, Евън.
— Разбира се, че не — отговори неубедително той.
— Освен това ти си достатъчно стар, за да ми бъдеш баща, както сам каза.
— Всъщност съм достатъчно стар, за да ти бъда почти дядо. — Той пусна ръката й, за да посочи към църквата отсреща. — Във всяко село наоколо има по една такава.
— Църква? Да, сигурно.
— Хората често се уповават на религията — най-често за да оправдаят собствените си недостатъци.
— Необичайно твърдение — отбеляза тя.
— Светът е пълен с хора, които не искат да поемат контрол върху собствения си живот. Затова търсят някаква божествена намеса за желанията си.
— Имаш предвид, за да ги насочи?
— Не, за да ги оправдае. Хората, които наистина постигат нещо в живота си, го правят оттук — той потупа гърдите си. — Те нямат нужда от свещеници, за да им казват какво да мислят и на кого да се молят. И най-вече на кого да си дават парите.
— Явно не ходиш редовно на църква.
Той се усмихна.
— Напротив. Ходя всяка седмица. И давам много пари на църквата.
— Защо? Нали смяташ, че това са глупости?
Уолър отново я хвана за ръка.
— Не. Правя го, защото ми идва от сърцето. Аз вярвам. Във вярата има много добро. Ако беше постигнала своето, майка ми щеше да влезе в манастир. За щастие не е станало така, иначе сега нямаше да съм тук. Много я обичах.
Реджи се обърна към него и видя, че я гледа.
— Тази седмица ще ходя на частно посещение в изложбената галерия в Ле Бо. Чувала ли си за нея?
— Четох нещо, да.
— Тази година са избрали Гоя за експозицията си.
— Гоя? Не е много вдъхновяващ избор.
— Вярно е, че много от шедьоврите му са мрачни, но те притежават голяма сила и дълбоки прозрения за човешката душа.