— Те изобразяват злото — каза Реджи и извърна поглед от един от най-злите хора, с които й се беше налагало да се сблъсква.
— Да, но злото е важна част от човешката душа. Всекиго може да обсеби.
— Не вярвам — отговори Реджи, останала без дъх. — Отказвам да повярвам в това.
— Изборът е твой, но това не означава, че си права — каза Уолър, помълча малко и продължи: — Бих искал да ме придружиш на изложбата. Тогава ще можем да продължим разговора си.
Реджи не отговори веднага.
— Ще си помисля и ще ти кажа.
Той се усмихна на опърничавостта й, наведе се и целуна ръката й.
— Беше ми приятно да вечерям с теб, Джейни. Но сега имам работа и трябва да ти пожелая лека нощ.
Той се обърна и се отдалечи, а охранителите му го последваха.
Реджи остана по средата на улицата, като отчаяно се опитваше да проумее какво означаваше начинът, по който я беше погледнал, преди да се сбогува.
— Разтревожена ли си?
Тя се обърна.
На една колона пред църквата се подпираше Шоу.
35
Евън Уолър се качи в черния джип и трите автомобила потеглиха с рев, като изпратиха облак прах в лицата на една възрастна двойка, която бавно се изкачваше по пътя към Горд. Уолър се облегна на седалката и проучи съобщението на дисплея на телефона си. Беше кратко, изпратено по електронна поща, което му хареса; беше по същество — което му хареса още повече. Той се обърна към шофьора.
— Колко път има до там?
— Според джипиеса са петдесет минути, мистър Уолър. Пътищата са лоши.
— Вземи го за четирийсет.
Шофьорът натисна газта и каза в микрофона си:
— По-бързо.
Другите две коли от колоната незабавно увеличиха скоростта.
Трийсет и девет минути по-късно трите автомобила отбиха от шосето с две платна и продължиха по друго, по-тясно. След множество завои стигнаха до малка каменна къща, скрита в горичка от дървета с широки корони. Дворът беше от отъпкана пръст, покривът се нуждаеше от ремонт, а каменните стени се ронеха. Очевидно, никой не беше живял тук доста отдавна. Освен това на километри наоколо нямаше други къщи.
Уолър рязко отвори вратата на джипа и изскочи навън, като даде на хората си само няколко секунди да проверят терена визуално, макар че вече беше изпратил друг човек на пост и той беше излязъл да посрещне джиповете. Уолър енергично влезе в къщата, следван от хората си, двама от които останаха да пазят отвън.
Стаята беше тясна и тъмна и миришеше на изпражнения и мухъл. Това не направи впечатление на Уолър. Беше виждал много по-лоши места. По средата на помещението имаше маса, дълга около два метра, която беше изправена на тясната си страна, така че стигаше почти до ниския таван. Два от краката на масата бяха отрязани с трион, а другите два бяха подпрени на стената. Върху плота на масата с разперени ръце и крака беше завързан гол мъж с тъмна коса и брада. Уолър погледна към Паскал, който стоеше в най-тъмния ъгъл и не откъсваше поглед от мъжа.
— Добре се справи със залавянето му, Паскал.
— Опита се да избяга, мистър Уолър, но не знаеше как.
Уолър се приближи до пленника. На светлината на два фенера, захранвани от батерии, се виждаше безизразното му лице. Това разгневи Уолър. Трябваше да показва страх или омраза, но не и липса на всякакви емоции. Той удари мъжа по разкървавеното лице.
— Буден ли си, Абдул? Струва ми се, че не си тук.
— Буден съм. Виждам те. И какво от това?
Уолър знаеше, че с привидното си спокойствие мюсюлманинът целеше да си вдъхне кураж и да спука балона на собствените му очаквания, все едно Уолър беше пленникът. В действителност ефектът най-вероятно не беше такъв. Дебелият счетоводител Анвар се беше повлиял от западния начин на живот. Абдул Маджид все още беше твърд като камък — мъж от пустинята, който беше свикнал на крайни лишения. Уолър изпитваше уважение към такива хора — поне до известна степен.
— Липсва ли ти Кандахар, Абдул? Или повече ти харесва красивата френска провинция?
Мъжът сви рамене.
— Тази стая ми харесва. Всъщност е по-хубава от мястото, в което живея в Кандахар. Но както ти казах, какво от това?
Уолър направи крачка назад и се усмихна. Нямаше как да не се възхити на куража на пленника.
— Мразя предателството — каза той.