Той потърка косата си. За една скорошна мисия му се беше наложило да си обръсне главата. Беше на четирийсет и няколко, висок почти два метра и корав като камък, но когато косата му порасна отново, беше посивяла на слепоочията. Дори за човек като него последните шест месеца се бяха оказали много трудни.
Франк сякаш прочете мислите му.
— Какво стана с теб и Кейти Джеймс?
— Тя се върна към журналистиката, а аз — към моята работа.
Франк свали прозореца си, запали пурата и остави дима да излиза през процепа.
— И това е всичко, така ли?
— Какво повече да има?
— Двамата преминахте заедно през доста сериозни изпитания. Обикновено това сближава хората.
— Ами не стана така.
— Тя ми се обади.
— Кога?
— Преди известно време. Каза ми, че си заминал, без да се сбогуваш. Просто една сутрин си излязъл и не си се върнал.
— Не знаех, че това е забранено. А защо не се е обадила на мен?
— Каза, че се опитала, но ти си сменил номера си.
— Добре де, може и да съм го сменил.
— Защо?
— Защото така исках. Имаш ли други лични въпроси?
— Двамата спяхте ли заедно?
Шоу видимо се стегна. Франк, който явно усети, че е отишъл твърде далеч, сведе поглед към папката в скута си и бързо добави:
— Добре, излитаме след трийсет минути. Ще ти разясня задачата по време на полета.
— Чудесно — отговори безизразно Шоу.
Той също отвори прозореца си и вдиша дълбоко утринния въздух. Работеше предимно нощем и повечето от „задачите“ му приключваха в ранните сутрешни часове.
Работя за организация, която условно се нарича агенция и официално не съществува, като изпълнявам задачи по целия свят, за които никой никога няма да научи.
Политиката на „агенцията“ позволяваше на оперативните работници да действат на ръба на закона, дори да го прекрачват, а понякога изобщо да не му обръщат внимание. Държавите, които осигуряваха финансова и логистична поддръжка на въпросната агенция, бяха част от стария авангард на Г-8, следователно чисто технически се водеха „най-цивилизованите“ общества в света. Те никога не можеха да си позволят да използват брутални и често смъртоносни тактически действия посредством официалните си канали. Затова заобикаляха проблема, като тайно бяха създали и хранеха едно чудовище, оценявано единствено по изпълнението на заложените резултати — с всички възможни средства. В общия случай нито правата на човека, нито законовите съображения влизаха в сметката.
Франк го изгледа за момент, преди да каже:
— Изпратих цветя на гроба на Ана.
Шоу с изненада се обърна към него.
— Защо?
— Тя беше чудесна жена. И по някаква причина беше хлътнала по глупак като теб. Това беше единственият недостатък в характера й, който успях да открия — нямаше добра преценка за мъжете.
Шоу отново се обърна към прозореца.
— Никога няма да намериш друга като нея.
— Точно затова дори не търся, Франк.
— Трябва да ти кажа, че едно време бях женен.
Шоу затвори прозореца и се облегна.
— И какво стана?
— Тя вече не е между нас. Но малко приличаше на Ана. Ожених се за момиче от много по-висока класа. Такъв късмет не се случва втори път.
— Е, поне си бил пред олтара. Аз така и нямах тази възможност.
Франк като че ли искаше да каже още нещо, но се отказа. През останалия път до летището никой от двамата не добави нищо повече.
4
Малкият гълфстрийм се носеше в ясното небе. Веднага след излитането Франк беше извадил една от обичайните папки с документи: снимки, доклади, анализи и препоръки за действие.
— Евън Уолър — започна Франк. — Канадец. На шейсет и три години.
Шоу взе чаша черно кафе в едната си ръка и снимка в другата. От снимката го гледаше човек с обръсната глава. Изглеждаше здрав и силен, а чертите на лицето му бяха остри и ъгловати. Дори на снимката очите му сякаш съдържаха електрически заряд, който да изстрелят към Шоу и да го убият на място. Дългият нос на мъжа сякаш започваше по средата на челото и се спускаше като стрела до горната му устна. Шоу си помисли, че никога не е виждал по-жестока уста. Нямаше никакво съмнение, че този мъж е зъл и опасен. Ако не беше такъв, Шоу нямаше да гледа снимката му. Никога не преследваше светци, а единствено грешници, при това от най-опасните.