— Тогава ме убий! — изрева обезобразеният мъж. — Довърши ме!
Без да бърза, Уолър свали превръзката и лепенката, свързани с медицинския монитор, и ги прибра в куфарчето заедно с клещите.
— Не си достатъчно важен, за да си губя повече времето с теб. Предай много поздрави на Аллах. И му кажи, че се чудя защо не е дошъл да ти помогне. Може би той също е имал по-важна работа, точно като мен.
Той отново вдигна скалпела.
— Това, което ще направя сега, е акт на милосърдие, Абдул. Съвсем скоро ще разбереш защо.
Той замахна и съсече и здравото око на мюсюлманина, като по този начин го ослепи напълно.
— Щеше да бъде върхът на жестокостта да те оставя да видиш това, което ще последва.
Ужасените писъци на мъжа го последваха до вратата. Хората на Уолър се стегнаха, когато го видяха да излиза от къщата.
— Свърших — каза той.
Паскал и още един мъж бързо се приближиха до джипа, който беше пристигнал току-що. Двамата отвориха задната врата и издърпаха навън две животни. Бяха едри питбули, завързани за метални прътове. Муцуните им бяха здраво стегнати с кожени намордници. Мъжете стиснаха прътовете и с големи затруднения избутаха мятащите се зверове до вратата на къщата. После освободиха телените примки в края на прътовете, свалиха намордниците на кучетата и ги блъснаха вътре, като затръшнаха вратата след тях.
Докато Уолър леко се качваше в колата си, ръмженето на атакуващите кучета и писъците на Абдул Маджид заглушиха шума от двигателя. Уолър си сложи слушалките и избра една весела песен от своя айпод, а мислите му отново се върнаха към красивата млада жена, с която беше вечерял по-рано. Нямаше търпение да я види отново.
Съвсем скоро.
38
Въздухът беше хладен, но необичайно тежък. В непрогледния мрак Реджи светваше с фенерчето си на всеки няколко секунди, за да види накъде върви. На два пъти се блъсна в нещо твърдо, обели си ръката, натърти палеца на крака си. Спускаше се само надолу, като често спираше, за да се ослуша. Мина през една врата и ето че някой я сграбчи.
— Господи боже!
— Шшшт. Ще събудиш и мъртвите, по дяволите.
Лицето на човека се освети от лъча на фенерче. Беше Уит, ухилен до уши.
— Защо се промъкваш така, дявол да те вземе? Ако имах пистолет, щях да те застрелям на място!
Уит отмести лъча на фенерчето от лицето си.
— Извинявай, Редж. Сигурно нещо ми е станало от това място. Беше глупаво от моя страна.
— Чисто ли е поне? — попита троснато тя, като успокояваше дишането си.
— Няма жива душа. Виж сама.
Той завъртя фенерчето и Реджи се огледа.
Саркофази.
Намираха се в катакомбите на католическата църква в Горд. Още откакто Реджи изложи идеята си пред професор Малъри в имението Хароусфийлд, църквата се превърна във фокус на техния план. Уит и Доминик бяха проучили вътрешността на църквата и за щастие се натъкнаха на всичко необходимо, за да уловят в капан своята жертва.
— Колко са според теб? — попита тя.
— Не знам. Не си направих труда да ги преброя. Но са много.
— Покажи ми прохода, който сте намерили. Това е най-важната част от плана.
Той я поведе обратно по пътя, по който беше дошла, докато стигнаха до пресечната точка на два тунела: единият водеше към катакомбите, а другият се отклоняваше наляво. Беше дълъг тунел и те се спуснаха по него в светлината на няколко примигващи електрически крушки, после Уит зави наляво, спусна се по дълго стълбище от изтъркани каменни стъпала, мина през още една врата и най-сетне двамата излязоха в подножието на скалите от другата страна на Горд, близо до вилите.
— Беше блестящ ход от твоя страна да заговориш за религия — отбеляза той.
— Ще бъде блестящ ход, ако се получи наистина. Къде е Дом?
— Върна се в нашата квартира. Ръцете го сърбят да очисти този тип.
— Значи трябва да го успокоиш. Вече го предупредих, че точно така стават грешки. А с човек като Кукин не можем да си позволим никакви грешки.
Двамата тръгнаха обратно към катакомбите.
— Е, къде е Бил? — попита Уит.
— Защо?
— Видях ви да си говорите по-рано вечерта. Просто се чудех къде е.
— Шпионирал ли си ме? — попита Реджи.
— Не, пазех ти гърба. Така правят партньорите.