— Всичко наред ли е? — попита той.
Тя се отпусна на малката кушетка с изтъркана кожена тапицерия, а той се върна на мястото си.
— Току-що се чух с Уит. Двамата с Реджи са потвърдили локацията и са уточнили подробностите за последната фаза от операцията.
— Отлично — каза той и я огледа по-внимателно. — Но ти изглеждаш разтревожена.
— Смути ме нещо в гласа на Уит. Стори ми се ядосан. Затова се обадих на Реджи, за да говоря с нея. Тя също звучеше ядосана, но когато настоях да ми каже какво има, не пожела да сподели. Опитах се отново да позвъня на Уит, но той не ми вдигна.
— Смяташ, че са се скарали?
— Така ми се струва. И то в най-неподходящия момент.
Малъри остави лулата си, отиде до прозореца и погледна навън през стъклото, по което се стичаха дъждовни капки.
— Свърза ли се с Доминик?
— Не, защото с Уит спят в една стая и си помислих, че сигурно няма да може да говори свободно. Освен това не искам да създавам допълнително напрежение.
Малъри сплете пръсти зад гърба си и навъсено се загледа в мрака навън.
— Трябваше да го предвидя. Трябваше да оставя Уит тук и да изпратя с Доминик или Колдуел, или може би Дейвид Хамиш. Уит изпитва гняв — очевидно много по-силен, отколкото си мислех.
— Смяташ ли, че това ще му попречи да изпълни задълженията си?
— Ако имах отговор на този въпрос, нямаше да се тревожа, нали?
Тя хвърли поглед към бюрото му.
— Пак ли ще работиш цяла нощ?
— Явно мисля най-добре, когато се стъмни.
— Някакви новини за финансирането?
Той изненадана се обърна към нея.
— Защо, какво си чула?
— Всеки знае, че за да се поддържа това място, трябват доста средства. Не че го правим заради парите, но все пак всички получават някакви заплати. А има и разходи за имението. И разходи за организиране на мисията. Наемът на вилата, в която е отседнала Реджи, е зашеметяващ. Всичко това се трупа.
Малъри помълча няколко секунди, после въздъхва.
— Не мога да отрека, че сме малко притиснати. С наема на вилата обаче няма проблеми. Един господин от украински произход, който притежава значително състояние, осигури нужните средства. Имам и още един-два варианта. Но всичко трябва да се прави с нужната дискретност, разбира се.
— Разбира се — съгласи се тя и добави: — Кога за последен път си бил на почивка, Майлс?
— Почивка? — Той се разсмя. — Мога да те разплача, като ти отговоря, че това за мен е почивка, но ще се въздържа.
— Сериозно, Майлс, кога беше последният път?
Той се взря в нещо, което само той виждаше.
— Предполагам, когато Маргарет все още беше жива. Рим. И Флоренция. Тя толкова обичаше статуята на Давид. Можеше да седи и да го гледа с часове. Скъпата ми съпруга беше голяма почитателка на Микеланджело. Беше приятно пътуване. След като се върнахме, тя се разболя. И шест месеца по-късно почина.
— Доколкото си спомням, това беше преди осем години.
— Да, да, права си. Времето наистина лети, Лиза.
— Всички тук работят под значително напрежение, но за някои е още по-трудно. Ти си нашият водач. Не можем да си позволим да те загубим.
— Нищо ми няма. Или поне съм толкова добре, колкото може да бъде един професор с наднормено тегло, който води заседнал живот.
Той се огледа.
— Наистина ми харесва в тази развалина. На Реджина също й харесва. Чувам как обикаля по всяко време на денонощието.
— Тя редовно посещава гробището. Знаеше ли?
Малъри кимна.
— Най-вече гроба на Лора Р. Кемпиън. Никога не съм успявал да открия връзка между двете. Но тя сякаш е привлечена от тази жена.
Лиза го изгледа проницателно.
— Имаше ли някаква определена причина да набележиш Реджи за работа при нас?
Професорът строго отвърна на погледа й.
— Същата като във всеки друг случай. Тя премина всички изпитания. Но всъщност нещата започват с най-обикновена преценка от моя страна. В този смисъл Реджина Кемпиън не представлява никакво изключение.
Лиза задържа погледа му още няколко секунди, после извърна очи.
— Да поговорим за този американец — смени темата Малъри.
— Бил Йънг.
— Да, неприятно усложнение. Може да предизвика разсейване. Или нещо повече. Всъщност не знаем нищо за него. Всеки може да се представя за бивш лобист.