— Годините не му личат — отбеляза той, като подхвърли снимката обратно на малката масичка.
— Поне през последните две десетилетия се занимава единствено с неща, от които се правят много пари. Поддържа безупречна фасада. Бизнесът му е законен, не се набива на очи, отделя средства за благотворителност и помага на страни от Третия свят да изградят инфраструктурата си.
— Но?
— Но ние открихме, че основният му капитал е натрупан от търговия с хора — най-вече непълнолетни момичета от Азия и Африка, които неговите хора отвличат и после ги продават на сводници в Западното полукълбо. Течно затова се занимава толкова усърдно с подпомагане на Третия свят. Това е основният му маршрут. По него транспортира продукта, който продава. А след това изпира парите от тази търговия в законния си бизнес.
— Добре, значи заслужава да го посетя.
Франк се изправи, забърка си едно блъди мери на малкия бар в самолета и сложи стрък целина в чашата. После се върна на мястото си, като разбъркваше леда с коктейлна лъжичка.
— Уолър се прикрива добре. Отне ни доста време да го надушим, но доказателствата няма да издържат в съда. Изобщо не се съмняваме, че е от лошите, но не можем да го докажем.
— Тогава защо изобщо се занимаваме с него, ако не можем да го вкараме в затвора? Така само ще го предупредим да внимава повече.
Франк поклати глава.
— Операцията няма за цел да го заловим и съдим. Искаме да го спипаме натясно, за да го принудим да ни снесе информация. Трябва да го убедим, че е в негов интерес да ни разкаже всичко за своя бизнес, за който току-що научихме.
— Какъв е той?
— Транспорт на ядрени материали, които доставя на известни ислямски фундаменталисти. Ако ни предаде клиентите си, ще сключим сделка с него.
— Каква сделка?
— Общо взето, ще го пуснем да си ходи.
— За да продължи да поробва деца?
— Шоу, опитваме се да избегнем ядрен холокост. Хората отгоре са навити на такава сделка. Освен това така ще спрем бизнеса му поне за малко. Разбира се, ще му останат свободата и всичките пари, които несъмнено е скрил на безброй места по света.
— И някой ден отново ще завърти търговията си. Знаеш ли, понякога се обърквам с кой точно дявол се борим.
— Борим се с всичките, но по различен начин.
— Добре, какъв е планът?
— Разбрахме, че отива в Южна Франция, за да си почине малко от планирането на ядрени удари. Наел е една вила в Горд. Бил ли си там?
Шоу поклати глава.
— Чух, че е много красиво — добави Франк.
— Аз и за Виена така чух. Но обикновено виждам само канализацията, някое и друго спешно отделение и моргата.
— Той пътува с тежка охрана — продължи Франк.
— Те винаги така правят. Как си представят да стане отвличането?
— Бързо и чисто, разбира се. Но французите не знаят нищо. Не можем да очакваме помощ от тях. Ако се издъниш, оставаш сам.
— Защо ли не съм изненадан?
— Освен това няма да имаш много време.
— Аз никога нямам много време.
— Прав си — призна Франк.
— Значи го отвличаме, обработваме го и се надяваме да се пречупи?
— Само го отвличаме. Ще има други, които ще го поемат.
— И после ще го пуснат да си ходи? — попита Шоу с отвращение.
— Онези с костюмите определят правилата.
— Ти също си с костюм.
— Поправям се. Хората със скъпите костюми определят правилата.
— Добре, но ако си спомняш, последният път, когато бях във Франция, не мина много добре.
Франк сви рамене.
— Тогава да се заемем с подробностите.
Шоу допи кафето си.
— Подробностите са най-важното, Франк. Както и да имаш дяволски късмет.
5
Реджина Кемпиън се качи в деветгодишния си очукан смарт, измина разстоянието от апартамента си в Лондон до град Лийвсдън и продължи още няколко километра на север. След като се повъртя по тесните селски шосета, тя зави по един черен път, широк колкото за една кола, и в крайна сметка стигна до две каменни колони, покрити с лишен, на които имаше табела с надпис „Хароусфийлд“ — имението, пред което се намираше в момента. Както обикновено очите й се плъзнаха нагоре по извитата алея от ситен чакъл към старата къща, която сякаш щеше да рухне.