— Как разбра?
— В едно езеро бяха открити два трупа, които отговарят на описанието на ислямистите, преговарящи с Уолър. И двамата носят следи от тежки мъчения. Освен това прехванахме информация, че мюсюлманите вече не работят с нашия канадски психопат и дори са прекъснали всякакви връзки с него.
— Как разбрахте, че той ги е убил?
— Не го знаем със сигурност, но току-що научихме и още нещо: една къща, в която Уолър според нас се е срещнал с терорист от средно равнище, е била взривена. Може би е загубил някои от хората си — или поне антуража, с който е пристигнал тук, е различен от обичайните му хора. Смятаме, че ислямистите са се опитали да го прецакат и да го убият, а той е отговорил на удара. Това със сигурност е една от възможните теории и според нас е правилната. Нещо не си представям точно този тип да се заеме да очисти почитателите на ядрените оръжия, за да спасява света. Той се интересува само от парите.
— Но, Франк… Няма никаква причина да мислим, че той няма да повтори този опит с други потенциални купувачи.
— Не ми се вярва. Цялата история привлече прекалено много внимание на места, на които той не иска да го забелязват. Твърде умен е, за да опита пак нещо подобно. Ще се върне към търговията си със секс робини, поне за няколко години. За това време и достъпът му по изотоп 235 U ще е свършил. Според нас той щеше да го получи от ядрените запаси, които руснаците разглобяваха и изпращаха на американците в рамките на споразумението за разоръжаване. След няколко години тези запаси ще свършат. Точно затова по-нагоре вече не смятат, че от тази операция има смисъл.
— Да, но смисълът на операцията беше да го отвлечем, за да го разпитаме. Той все още може да ни отведе до терористичната група.
— Не и ако е убил всичките й членове. Единственият, от когото наистина се интересувахме, беше Абдул Маджид, а той съвсем изчезна от радара. От разузнаването смятат, че Уолър е стигнал и до него. В крайна сметка вече няма кого да ни издаде.
— Но той пак е един от лошите. Току-що сам каза, че ще се върне към търговията с човешка плът. Трябва да бъде спрян.
Франк се изправи.
— Това не е наш проблем. Операцията официално е прекратена.
Той подаде на Шоу една папка с материали.
— Това е новата ти задача. Утре трябва да хванеш ранния полет за Мадрид, а от там продължаваш към веселото Рио де Жанейро. Ще се подготвиш по пътя, но става въпрос за китайска връзка с няколко склонни към насилие антидемократични лидери от Южното полукълбо. Моят колега в Южна Америка ще те посрещне, за да ти обясни по-подробно.
Шоу не взе папката от ръката му и Франк я подхвърли на бюрото.
— Утре сутринта? — попита Шоу. — Няма да имам време да приключа тук.
Франк, който се беше отправил към вратата, спря и се обърна към него.
— Какво има да приключваш, по дяволите?
— Дай ми още една седмица, Франк.
— Една седмица? Забрави! Заповедите ти са в папката. Заминаваш утре. Всичко е организирано.
— А ако не го направя?
Франк пристъпи по-близо до него.
— Наистина ли искаш да разбереш какво ще стане тогава?
— Мисля, че ще ми се наложи.
— Заради нея? Нали ми каза, че не се случва нищо?
— Казах, че не се случва нищо романтично. Но не мога да я оставя сама с Уолър. Така все едно подписвам смъртната й присъда.
— О, я стига. Нали вече говорихме за това? Нищо няма да й направи. Все пак сме в Прованс. А и дамата не е изоставено сираче от някаква барака в провинцията Гуангдонг, за което никой не го е грижа. Тя изобщо не е по неговия вкус.
— Ако я поиска, ще я вземе. Не се съмнявам в това. А аз съм почти сигурен, че я иска. Затова те моля за малко съдействие пред шефовете. Нужно ми е само малко допълнително време.
Не Франк вече се беше обърнал.
— Качи се на самолета утре сутринта, Шоу. И спри да се правиш на ангел-пазител. Не ти отива.
Шоу ритна вратата след него, за да се затвори.
43
Уолър я хвана за ръката.
— Липсваше ми, Джейни.
— Не се съмнявам, че си намерил с какво да се занимаваш.
— Може ли да попитам къде беше днес?
Реджи си пое въздух и отговори:
— Ходих до Ле Бо дьо Прованс, за да видя изложбата на Гоя.
Усмивката на Уолър се стопи.
— Много жалко. Както вече ти обясних, надявах се да я разгледаме заедно.
— Съжалявам — отвърна троснато тя.
— Сама ли беше?
— Евън…
— Разбирам. Не се съмнявам, че вие двамата сте си прекарали страхотно — каза той с известна горчивина.
— Виж, съжалявам. Беше импулсивно решение. Наоколо има много други места, които можем да посетим.
Това сякаш повдигна духа му.
— Права си. В такъв случай може ли да те поканя на вечеря днес? Във вилата ми. За мен ще бъде чест. Ангажирал съм местен готвач.
— Всъщност вече имам планове за довечера. Бил ще идва на гости и ще готвим вкъщи.
— Значи Бил ще идва. Предполагам, че не можеш да отмениш срещата с Бил?
— Не, но нямам никакви планове за утре или вдругиден.
— Тогава нека да заема това време още сега, както и всички следващи дни. Всъщност можем да отидем до Русийон още сутринта.
Реджи се престори, че обмисля предложението.
— Съгласна съм, но нека не избързваме с други уговорки.
— Отлично — каза той и се наведе да целуне ръката й.
Реджи се обърна, когато видя един слаб мъж да излиза от вилата на Кукин и да се приближава към тях. Тя забеляза, че леко накуцваше. Беше облечен със син панталон и жълт пуловер без ръкави, под който носеше бяла риза.
Кукин се изправи.
— А, Алън, Нека да те запозная с тази очарователна млада дама. Алън Райс, Джейн Колинс.
Двамата си стиснаха ръцете.
— Алън е моят бизнес партньор. Непрекъснато работи, но успях да го убедя да дойде поне за малко.
— Добро решение, Алън — каза тя. — На света няма много други места като Прованс.
— И Евън все това ми повтаря.
— Е, пожелавам ти приятно прекарване.
— Точно това планирам.
По-късно същата вечер Реджи седеше на леглото си и гледаше плочките на пода. След няколко дни всичко щеше да свърши. Но междувременно тя нямаше право на грешки, трябваше да изиграва идеално всеки ход, а въпреки това всичко можеше да се обърка. Знаеше, че Фьодор Кукин вече е в ръцете й. Но имаше достатъчно мисии зад гърба си, за да знае и нещо друго: невинаги всичко беше такова, каквото изглеждаше. Нямаше съмнение, че е лукав, затова не биваше да приема, че го е заблудила напълно. Той безупречно играеше ролята на по-възрастен ухажор, но може би всичко беше само това: една роля.
Реджи скри лице в ръцете си. Работата, която си беше избрала, не беше лесна. Тя буквално не можеше да има доверие на никого. А и нещо друго я измъчваше.
„Злото дебне във всеки от нас.“
Макар че открито беше изразила несъгласието си с думите на Кукин, в действителност виждаше истината в тях. Всъщност от една определена гледна точка и работата й в екипа на професора също беше зло. Съдия, съдебни заседатели и палач в едно. Коя беше тя, за да взема такива решения? Какво й даваше това право? А не биваше да забравя и причината да избере подобен живот. Пред очите й се появи лицето на мъртвия й брат. Само на дванайсет, едно невинно дете. Беше трагична загуба.
Тя бързо отиде в банята, пусна водата и наплиска лицето си. Трябваше да спре да мисли за такива неща. Време беше да се съсредоточи.
Разиграваше Бил срещу Кукин единствено заради успеха на мисията. Цялото време, което прекарваше с когото и да е от двамата, беше заради мисията — или поне така си повтаряше. Бил Йънг беше просто удобна фигура на шахматната дъска, нищо повече.
Нещо за миг прекъсна в мозъка й като ефекта от близка светкавица върху включен телевизор. Когато синапсите й отново заработиха както трябва, от това прозрение й се зави свят.
Ако Кукин си мисли, че наистина се интересувам от Бил, той може да…
Част от Реджи беше хладна и пресметлива. Тази част казваше, че косвените жертви са неизбежни, но ако мисията е успешна, те са оправдани. Друга част от нея обаче беше отвратена от перспективата да загине невинен човек, за да може тя да удари мишената си. За нея това беше самото въплъщение на онова зло, срещу което твърдеше, че се бори.
Опитай се да разсечеш възела, Реджи.
Но тя вече беше задвижила всичко. Как беше възможно да го спре сега?