Няколко минути по-късно мъжете излязоха, но този път единият от тях носеше нещо. Реджи веднага го позна — беше куфарът от стаята на Бил Йънг. Когато колата профуча покрай скривалището й, тя видя мъжа с шапката през прозореца на автомобила. Беше вдигнал мобилен телефон до ухото си, говореше бързо и никак не изглеждаше доволен.
Реджи бързо се върна в хотела. Намусеният служител седеше зад бюрото си.
— Видях онези мъже — започна Реджи.
— Това е най-лошата сутрин в живота ми — проплака възрастният мъж.
— Какво искаха?
Той се изправи.
— Какво искаха? Какво искаха?! Същото като вас! Кой е този човек, когото търсите всички?
— Казаха ли ви нещо?
— Нищо не казаха.
— Тогава защо им позволихте да вземат нещата му?
Гласът на мъжа трепереше, когато отговори:
— Защото имаха пистолети. Махайте се!
46
Шоу бавно се пробуди, скован от болка. Веднъж вече му бяха чупили черепа и чувството сега беше същото. Той се опита да раздвижи ръцете и краката си, но го бяха завързали умело. Колкото повече се дърпаше, толкова по-силно се стягаха въжетата. Най-сетне той спря и остана неподвижен.
Когато очите му привикнаха с мрака, откри, че е сам в малкото помещение. Нямаше прозорци, така че сигурно беше в мазе или може би стар склад. Подът беше настлан с големи плочи. Единствената светлина се процеждаше под вратата точно срещу него.
С всеки удар на сърцето главата му също пулсираше. Заслужаваше си го, след като беше позволил на някой да се промъкне до него толкова лесно. От друга страна, той беше свалил гарда си, защото си беше мислил за неща, за които не биваше да мисли.
Имаше две възможни причини Евън Уолър да го отвлече. Първата беше ревност — ако целеше да извади съперника си от играта. Втората беше разкриването на истината — ако беше разбрал кой всъщност е Шоу. Първата причина не изглеждаше толкова вероятна, особено след като Джейни беше огласила, че той сам излиза от играта. От друга страна, ако Уолър наистина беше разбрал кой е, защо още беше жив? Може би Уолър първо искаше да се наслади на успеха си. Може би искаше да го измъчва, както беше направил с терористите, преди да ги убие.
Шоу леко повдигна глава, когато вратата се отвори и в стаята влезе един мъж. Виждаше го само като силует в полумрака.
— Буден ли си? — попита мъжът.
— Да.
— Гладен ли си? Или жаден?
— Да.
Шоу си помисли, че ако го развържат, за да се нахрани и да пие, може да се появи възможност да избяга. Мъжът се приближи. Не беше от телохранителите на Уолър. Човекът държеше бутилка вода в едната си ръка и нещо в другата. Той отвори бутилката, но не развърза Шоу. Вместо това поднесе бутилката до устните му, така че да може да отпие.
— Искам само да ти кажа, че те държим на прицел.
Шоу погледна над рамото на мъжа и долови още едно присъствие в мрака.
Мъжът отмести бутилката и протегна ръка с парче хляб.
— Хляб и вода? — попита Шоу.
— По-добре от нищо.
— Ще ми кажеш ли защо ме ударихте по главата и ме отвлякохте?
— Общо взето, за твое собствено добро.
— Защо ли не ти вярвам?
— Не ме интересува на какво вярваш.
— Добре, а сега какво?
— Сега си седи спокойно. Ще се грижим за теб и ще ти даваме храна и вода, когато искаш.
— Ако пия толкова вода, в някакъв момент ще трябва да пикая.
Мъжът посочи наляво, Шоу видя тоалетната в сенките.
— Само ми кажи.
— Просто така?
— Както ти казах, просто си седи спокойно и скоро ще излезеш от тук.
— Къде е Уолър? — попита остро Шоу.
— Кой?
— Ето, пак не ти вярвам.
Мъжът заключи вратата след себе си, като остави Шоу в пълно недоумение. Той се заклати напред-назад, но бързо откри, че краката на стола са занитени за пода. Тези хора се бяха подготвили добре. Запита се на какво разстояние от Горд се намира. Нямаше представа колко време е бил в безсъзнание. Може би дори вече не беше във Франция.
Ако не бяха с Уолър, кои бяха те? Но не, разбира се, че бяха от неговите хора въпреки престореното невежество на похитителя. Шоу се питаше и какво ще си помисли Франк. Ако не се появеше на летището, Франк щеше да отиде в хотелската му стая. И тогава щеше да реши, че Шоу го е прецакал и е дезертирал.