— Значи сигурно ми се е сторило.
— Да, точно така.
Реджи не знаеше защо го беше провокирала. Не, всъщност може би знаеше. Защото за момента беше по-добро от алтернативата да му издере очите. Търговец на човешка плът. Ядрен терорист. Тя дълбоко си пое въздух за да се успокои, и успя да се усмихне.
— Големият пазар е утре. Събират се много повече хора, отколкото видя предишния път.
— Нямам търпение да го посетя — отговори Уолър.
След като свършиха с пазаруването, те отново минаха покрай църквата.
— Влизал ли си тук? — попита го Реджи.
— Все още не. Ще дойда на службата в неделя.
— Много е красиво. Искаш ли да я разгледаш?
Уолър неуверено погледна назад към двамата охранители.
— Ами добре. За няколко минути. После трябва да обядваме. Гладен съм. А утре след пазара искам да те заведа до Пон дю Гар да ти покажа акведукта. След това можем да вечеряме там в един много приятен ресторант. А вдругиден ще отидем до Жигондас.
— О, всичко си планирал.
— Естествено.
Директният му отговор беше смекчен от усмивка.
Двамата прекосиха тясната алея и заедно издърпаха вратата на църквата. Вътре беше осезаемо по-хладно. Те продължиха навътре и видяха стълбището, което водеше към камбанарията — най-високата точка в Горд. Двамата охранители, единият от които беше Паскал, останаха да пазят на входа.
Докато се приближаваха към олтара, Реджи приклекна на коляно и се прекръсти; Уолър направи същото. Показа се един възрастен свещеник, който ги заговори на френски; Реджи му каза няколко думи и той се прибра.
Тя се обърна към Уолър.
— Той ни помоли да…
— Да, разбрах. Френският ми е толкова добър, колкото и английският, ако не и по-добър. Църквата е затворена, но ние ще останем само няколко минути.
Реджи се огледа.
— Богомолците идват тук в продължение на векове. Забележително.
Уолър отговори тихо:
— Духът се въздига в присъствието на такава сила.
— Сила за добро — уточни Реджи, докато гледаше разпятието на олтара.
— Какво друго може да има в църквата освен добро?
— Да ти призная, не ходя редовно на литургия.
— Нека да отидем заедно в неделя.
— Няма как, заминавам в събота.
Уолър изглеждаше зашеметен от тази новина.
— Къде заминаваш?
— Прибирам се вкъщи, в Щатите.
— Не можеш ли да промениш плановете си?
— Защо?
— Защото те моля да го направиш. Искам да прекарам повече време с теб тук.
— Наемът на вилата ми изтича.
— Аз ще се погрижа. Или ще го продължа, или ще останеш в моята вила.
— Евън, не мисля, че…
Той я сграбчи за ръката.
— Аз ще се погрижа за всичко.
Тя се сви от болката, която й причиняваше хватката му. Той бавно я разхлаби.
— Ти ме омагьоса. Не съм нормален, когато съм с теб. Трябва да внимавам.
— Сигурно и аз трябва да внимавам — отговори тя, като се опита да се усмихне.
— Но наистина трябва да прекараме повече време заедно. А когато се върна в Канада, от там до Щатите е съвсем близо. Можем често да се виждаме.
— Ти почти не ме познаваш.
— Умея бързо да преценявам хората. Все едно гледам направо през тях.
Той се засмя по такъв начин, че гърлото на Реджи пресъхна. Но тя трябваше да направи още нещо. Това беше причината да го доведе тук.
— Хайде да се връщаме — предложи тя. — Имам още няколко задачи с колата следобед.
Уолър се обърна, за да тръгне към мястото, откъдето бяха влезли.
— Не — спря го Реджи и го погледна лукаво и палаво, както беше репетирала във вилата си. — Искам да ти покажа един пряк път.
— Какво?
— Последвай ме — каза тя и тръгна към стълбището, което водеше надолу.
— Къде отиваш?
Тя се обърна.
— Има пряк път, нали ти казах?
Реджи хвърли поглед към Паскал, който ги наблюдаваше внимателно.
— Той също може да дойде — засмя се тя. — Нали не си въобразяваш, че съм ти устроила засада?
Тя заподскача надолу по стълбите. Уолър кимна на Паскал и те я последваха. Реджи ги чакаше в основата на стълбището. След това ги поведе още по-навътре в недрата на църквата. Тя отново погледна към Паскал и забеляза, че държи ръката си близо до пистолета.