Шоу се обърна към нея.
— Редж? Съкратено от Реджи?
— Благодаря ти още веднъж — каза тя и протегна ръка.
Уит пристъпи напред, за да я спре, но Шоу вече я държеше здраво. Пръстите му сякаш горяха. Той я погледна и усети, че тя е изпитала същото.
Преди да затворят вратата, Шоу подвикна:
— Надявам се да хванете този кучи син!
Последното, което видя от нея, бяха очите й — вторачени в него, преди вратата да се затвори.
Той веднага прилепи ухо до процепа и се заслуша. Чу ясно само едва дума: „пазар“.
Шоу изръмжа и удари с длан по вратата.
54
Реджи се обърна, когато чу гласа на Алън Райс:
— Как така Евън не е с теб?
Райс прекоси главната улица на Горд, за да дойде при нея.
— Мислех, че целта му е да монополизира всяка свободна минута от времето ти. А ето те тук, сама и свободна.
— Предполагам, че точно в момента има по-важно занимание. Освен това и аз имах задачи.
— Имаш ли време за кафе? Слънцето се скри зад облаците и стана малко хладно. Нещо горещо ще ми дойде добре.
Той посочи зад нея към едно кафене в пресечката до музея „Пол Пара“, който беше на градския площад. Двамата седнаха вътре, поръчаха си кафе и Райс не наруши мълчанието, докато не им сервираха.
— Евън е доста хлътнал по теб. Предполагам, че го знаеш.
— Той е добра компания. Приятен човек.
— О, всъщност той изобщо не е приятен човек, мис Колинс.
— Моля? — изненада се Реджи. — Мислех, че работиш за него.
— Тъкмо затова го познавам толкова добре. Той има невероятен успех като бизнесмен. Но в никакъв случай не може да се нарече „приятен“.
— Защо ми казваш това?
— Защото исках да съм сигурен, че си наясно в какво се забъркваш.
— Не знаех, че се забърквам в нещо.
— Мога да те уверя, че Евън не смята така.
— Тогава какво предлагаш да направя?
— Можеш да напуснеш Прованс.
— Всъщност смятах да замина в събота. Ако си тръгна, според теб този невероятно успешен бизнесмен с мания за притежание ще остави ли нещата просто така?
Райс отпи от кафето си и повъртя лъжичката между пръстите си.
— Може би.
— Значи това се е случвало и друг път?
— Имаш предвид с други жени? Да, случвало се е.
— И какво стана с другите жени?
— Всъщност не знам.
— Не си много убедителен.
— Интересно защо — при положение че казвам самата истина.
— Кого се опитваш да предпазиш? Мен или шефа си?
— Мислех, че това е ясно. Предпазвам Евън. Теб не те познавам.
— Оценявам искреността ти. Значи го предпазваш от самия него?
— Това е една от възможните гледни точки.
— На мен ми се струва, че е единствената възможна гледна точка.
— Значи ще си тръгнеш? Веднага? Недей да чакаш до събота.
Реджи се изправи и остави на масата няколко евро за кафето си.
— Не, няма да стане. Имаме уговорка да отидем заедно на пазара утре и аз възнамерявам да я спазя.
Райс също се изправи.
— Наистина ще е най-умно да си тръгнеш веднага, повярвай ми.
— Точно това е проблемът, Алън. В момента ми е много трудно да вярвам на когото и да било.
Няколко минути по-късно Алън Райс вече стоеше до бягащата пътечка, на която шефът му тичаше както всеки ден. Уолър избърса лицето си и отпи от бутилката с вода, а после увеличи наклона на машината.
— Изглеждаш разтревожен, Алън.
— Току-що си поговорих с нашата малка приятелка.
— Нашата малка приятелка?
— Джейн Колинс.
Уолър намали скоростта и наклона.
— И защо?
— Защото се притеснявам.
— За какво? Нали я проверихме?
— Абсолютно, ти сам видя докладите.
— Тогава какъв е проблемът?
— Виждам как я гледаш.
Уолър намали скоростта още, до бързо ходене.
— Виждаш как я гледам? — повтори въпросително той.
— Не се ядосвай, Евън, моля те. Просто вече се е случвало…
В следващия миг Райс вече беше проснат на пода, а от устата му течеше кръв. Уолър стоеше над него и ръката му също кървеше на мястото, където се беше сблъскала със зъбите на падналия мъж.
Уолър се наведе и помогна на Райс да се изправи.