— Ще стане идеално шоу за стария Кукин — беше отбелязал Уит.
— Идеално шоу — повтори си сега Реджи, докато миеше чашата и чиниите, за да ги прибере в шкафа.
Тя излезе на терасата и се загледа в слънцето, което се издигаше все по-ярко в небето. Планинската верига и долината грейнаха, сякаш пробудени за живот. Притесненията на Реджи се стопиха, дишането й се успокои и чертите на лицето й станаха първо решителни, а накрая — каменни. Моментът беше дошъл.
И ако днес наистина беше последният ден от живота й, Реджи се закле това да е последният ден и за Фьодор Кукин, независимо какво щеше да се случи. Просто си струваше някои неща да се направят на всяка цена.
Майлс Малъри говореше по телефона в имението Хароусфийлд. Обаждането беше дошло от място едва на няколко километра от Горд, но не се обаждаше нито Уит, нито Дом. Беше Найлс Дженсън — с новини, които професорът не искаше да чува.
— Тя е отишла да го види лично? — възкликна ядосано Малъри. — И Йънг знае, че целта ни е Кукин?
Дженсън отговори нещо.
— Значи, той е от някаква правоохранителна организация?
Дженсън отново отговори.
— Чакай да ти звънна — нареди му Малъри. — Трябва да обмисля всичко това.
Той остави слушалката и се облегна на стола си. Беше ужасно безразсъдно от страна на Уит да каже на Реджи, че държат Бил Йънг в плен. Планът беше да го освободят след края на мисията. Но Малъри вече не беше сигурен, че това е възможен вариант. Ако някой разбереше с какво се занимават… Той разсеяно извади лулата си от джоба, погледна я и накрая я хвърли към отсрещния край на стаята, където мундщукът се разби в камината.
Малъри се обади на Дженсън. Нареждането му беше кратко.
— Независимо от успеха на мисията той не може да остане жив. Действай веднага.
Той прекъсна връзката, наведе се напред и скри лицето си в ръце.
— Майлс?
Малъри вдигна поглед и видя Лиза на вратата.
— Какво има? — попита го тя.
Той поклати глава и отвори уста да отговори, но после отново сведе поглед към пода, а ръцете му увиснаха безжизнени пред него, все едно току-що беше получил удар.
— Майлс!
— Не сега, Лиза. Моля те, не сега.
56
Найлс Дженсън провери двуредовия пълнител на своя „Глок 17“, в който имаше общо деветнайсет патрона. Беше действал като поддръжка на три мисии с Уит и Реджи, но за пръв път получаваше подобна заповед. Беше нервен, но изпълнен с решителност. Той вкара патрон в цевта и извади от джоба си спринцовка с капачка, отбелязана с етикет за отрова. Дженсън беше сам, така че планираше да накара пленника да се заключи с белезници за стола, а след това да му инжектира отровата. Надяваше се мъжът да предположи, че отново искат да го упоят. Трябваше да стане лесно. Но изобщо не стана така.
Той бавно тръгна по коридора и спря, защото не можеше да повярва на очите си. Изпод заключената врата и през процепа за храната се изливаше вода.
Той се затича към вратата и извика:
— Какво става, по дяволите?
— Тръбата на тоалетната се скъса и наводни цялата проклета стая! — извика в отговор Шоу. — Вече съм накиснат до задника! Откъде се спира водата?
— Застани по-далеч от вратата.
— Да застана по-далеч от вратата? Аз съм до стената!
Цялата сграда ще се срути всеки момент. От един час викам за помощ!
Дженсън стигна до вратата и извади ключовете си. Планът му беше да отвори вратата и бързо да отстъпи встрани, така че водата да се изтече. Но нещата не се развиха по план.
Първият признак за това, че нещо не е наред, беше фактът, че вратата изхвърча от пантите. Вторият — това, че се стовари върху Дженсън. Шоу захвърли тежката тоалетна чиния, която беше използвал да си пробие път към свободата, сграбчи пистолета му и издърпа зашеметения Дженсън на крака. Нещо падна на пода, Шоу се наведе и го вдигна. Беше спринцовката. Той се обърна към другия мъж.
— За мен ли беше това?
Дженсън не отговори. Шоу го разтърси.