— Обичайните заподозрени.
Тя погледна часовника си.
— Толкова рано ли ще започваме?
— Когато има нова задача, никой няма търпение.
— Да, и аз.
— Сигурна ли си?
— Не се заяждай. Какво стана с кафето ми, по дяволите?
6
Реджи премина по няколко коридора, в които миришеше на мухъл, докато стигна до двойна дървена врата с разкошни пирографирани изображения на книги на двете крила. Дръпна едното и влезе в библиотеката. Три от стените бяха запълнени с книги, а покрай тях имаше плъзгащи се стълби, монтирани в потъмнели медни жлебове, с които можеше да се стигне до най-горните рафтове. Четвъртата стена бе заета с редици стари фотографии и портрети на мъже и жени, които отдавна не бяха между живите. В библиотеката имаше облицована с камък камина, висока до тавана — една от малкото в къщата, които работеха. Но дори тя проявяваше склонност да бълва дим обратно в помещението. Реджи спря да се стопли пред пламъците, преди да се обърне към хората, настанени около голямата маса с извити крака, която заемаше средата на помещението.
Реджи кимна на всеки поотделно. Всички бяха по-възрастни от нея, с изключение на Доминик, който седеше в отсрещния край и изглеждаше съвсем отпочинал. После погледът й се спря на най-възрастния мъж начело на масата.
Майлс Малъри беше облечен като провинциален джентълмен — костюм от туид с кожени кръпки на лактите, вързана накриво папийонка, измачкана риза с яка, която в единия си край стърчеше към тавана, семпли обувки с тъпи носове и чорапи, които не скриваха пълните му крака, лишени от косми. Имаше масивна глава, обградена с ореол от посивяла коса, която не беше виждала бръснар от месеци. За сметка на това брадата му беше грижливо подстригана — и беше сива като косата с изключение на едно бяло кичурче. Очите му бяха зелени и проницателни, скрити зад дебели очила с черни рамки; имаше масивна челюст и малка намръщена уста, а кривите му зъби бяха пожълтели от никотин. В дясната си ръка държеше малка извита лула и точно в момента я тъпчеше с най-зловонната тютюнева смес, чийто дим скоро щеше да изпълни цялото помещение.
— Изглеждате развълнуван, професор Малъри — каза вежливо Реджи.
— Вече го казах на младия Доминик, но мога ли да бъда първият, който да те поздрави за отличната ви работа в Аржентина?
— Можеше и да бъдете, но аз ви изпреварих, професоре — обади се Уит.
Той влезе в библиотеката и подаде на Реджи чаша кафе, което беше толкова горещо, че над него все още се издигаше пара — макар че кухнята беше много далеч от библиотеката.
— Е, нищо — рече добродушно Малъри. — Тогава нека бъда вторият.
Реджи отпи от кафето си. Никога не се беше чувствала комфортно, когато трябваше да обсъжда това, което е направила — дори с хората, които й бяха помогнали да го постигне. Да убиеш човек, който беше ликвидирал толкова много хора, не извикваше обичайните човешки емоции. За нея, както и за всички останали на тази маса, набелязаните мишени се бяха лишили от човешките си права, извършвайки ужасяващи престъпления. Все едно обсъждаха убийството на някое бясно куче.
— Благодаря ви — каза тя. — Но за съжаление изобщо не се съмнявам, че хер Хубер все пак ще почива в мир.
— Почти съм сигурен, че точно в момента не си почива — заяви строго Малъри. — Пламъците на ада сигурно са доста болезнени.
— Щом казвате. Теологията никога не е била сред най-силните ми страни.
Реджи се настани на един стол.
— Но Хубер вече е минало. Да продължаваме.
— Да — каза нетърпеливо Малъри. — Точно така. Продължаваме веднага.
Уит се усмихна накриво.
— Да видим дали ще можем още веднъж да яхнем чудовището, без да ни смачка.
Малъри кимна на слабата жена със светла коса, която седеше от дясната му страна.
— Лиза, ако обичаш.
Тя се изправи и раздаде на всички папки, натъпкани с ксерокопия и стегнати с червени гумени ластици.
— Между другото, професора — обади се Уит. — Всичко това може да се запише на флашка, която да отворим на лаптопите си. Ще бъде доста по-удобно, отколкото да го мъкна в колата си.
— Лаптопите могат да станат жертва на разсеяност или на крадци. На хакери — отговори Малъри с намек за неодобрение, но освен това и с донякъде несигурния тон на човек, за когото компютрите си оставаха загадка.
Уит вдигна своята папка.