— Само една секунда ме дели от решението да ти пусна един куршум в мозъка. За мен ли беше? — Той притисна пистолета към челото му. — Отговаряй веднага!
— Аз само изпълнявах заповеди — отговори Дженсън.
— Чии заповеди? На някой от другите мъже тук? Или на жената?
— Не. Те не знаят.
Шоу нокаутира Дженсън със зашеметяващ удар с лявата ръка, в който беше концентрирана цялата му ярост, събирана от известно време насам. После го сложи да легне на пода, прибра спринцовката в джоба си, втурна се обратно в стаята, спря водата от крана за тоалетната чиния и хукна навън. Водата не беше стигнала до задника му, разбира се — но беше достатъчно високо, така че да изтича навън. Шоу беше използвал празната пластмасова бутилка от водата, която му бяха донесли с храната, за да запуши дупката в пода на мястото, от което беше откачил тоалетната чиния с помощта на хитроумните си импровизирани инструменти.
Той вдигна Джонсън на рамо, като държеше пистолета насочен пред себе си, в случай че още някой се опиташе да го спре. Използва кабела от една лампа, за да го завърже, взе мобилния му телефон и ключовете от колата, изби предната врата с ритник, прескочи стъпалата пред къщата и се качи в сивата кола с две врати, паркирана отпред.
Десет секунди по-късно вече летеше по пътя. В колата имаше джипиес и той набра желаната дестинация на екрана, докато шофираше.
Горд.
После погледна към часовника на таблото, който показваше и датата.
Пазарният ден.
Може би все още имаше време. Той натисна докрай газта на малката кола и скоро излезе на главното шосе. Извади телефона и набра един номер. Обади се Франк. Когато чу гласа на Шоу, той се развика.
— Франк, млъкни и слушай.
— Аз да те слушам?! Шоу, ще те хвана и ще те…
— Те планират да ударят Уолър.
Това накара Франк да се съсредоточи.
— Какво? Кои са те?
Шоу докладва за всичко, което се беше случило междувременно.
— Почти съм сигурен, че ще го направят днес. Имам нужда от подкрепление.
— Няма такова. Изтеглихме всичките си агенти.
— Никой ли не е останал?
— През цялото време те покривах пред началниците. Те смятат, че си се побъркал заради мацката. Бесни са.
— Не мога да се справя сам. Имам нужда от помощ, Уолър разполага с доста хора.
Франк замълча.
— Ей! — извика Шоу. — Кажи нещо!
— В района има само един агент — каза Франк.
— Кой?
— Аз.
— Защо си още тук?
— Няма значение, но съм тук.
— Кажи ми защо, Франк!
— Защото те търсех, ето затова. Доволен ли си? Кажи сега как искаш да го направим.
— Ето как… — Шоу заговори по-бързо.
Когато свърши, Франк го попита:
— Наистина ли вярваш на тази жена?
— Да, доколкото изобщо вярвам на някого.
— Е, адски се надявам да си прав.
Шоу прекъсна връзката и отново натисна газта докрай. Двигателят на купето започна да вие, сякаш всеки момент щеше да се пръсне, докато пейзажът на Прованс летеше покрай него.
Шоу стигна до отбивката за Горд, остави колата в аварийната лента и се втурна нагоре по завоите на пътя. Когато стигна до улицата, която водеше към вилите близнаци, не видя охрана пред нея — значи Уолър сигурно не беше там. Огледа тълпите, които се изкачваха към пазара, и колоните от автомобили и микробуси, пълни със стоки за продан. Приближи се до един пълзящ камион, натоварен със закачалки с дрехи и шапки, извади някакви банкноти от джоба си и минута по-късно вече беше дегизиран с шарено пончо и брезентова шапка с широка периферия, както и с евтини слънчеви очила, които шофьорът му подари.
Шоу се метна в каросерията на камиона, за да стигне по-бързо до градчето. После скочи сред тълпата, като се привеждаше, за да скрие истинския си ръст. Очите му се стрелкаха навсякъде, търсейки Реджи, Уолър или който и да е от останалите играчи. Най-сетне усилията му бяха възнаградени — Шоу подмина една пресечка, хвърли поглед по нея, спря и се върна. Почака няколко секунди, после извади телефона си и се обади на Франк, за да му даде инструкции.
След като прекъсна връзката, той провери пистолета, който беше откраднал. Не биваше да влиза в престрелка, без да изпълни тази основна задача. „Глок 17“ беше конструиран през осемдесетте години на двайсети век от едноименния си изобретател Гастон Глок — австрийски инженер, който никога преди това не беше изработвал оръжие. Специалността му бяха сложните синтетични полимери. Затова той беше направил, най-общо казано, първия пластмасов пистолет в света. В конкурса за въоръжаване на австрийската армия пистолетът му беше победил „Хеклер и Кох“, „ЗИГ Зауер“, италианската „Берета“, „Браунинг“ и пистолета от най-висока класа „Щайер“, предпочитан от служителите на специалните части. След това постижение незабавният му успех по целия свят беше гарантиран. Седем от всеки десет полицаи в Америка го носеха в кобурите си. И все пак пистолетът не беше съвършен — както всяко друго оръжие. Шоу се изуми, че не го е забелязал по-рано.