61
Шоу караше, а Уит седеше до него. Реджи и Доминик бяха на задната седалка на рейнджроувъра. Доминик беше задрямал от болкоуспокоителните, които му беше дал лекарят.
— Първо ми кажете къде искате да отидем — предложи Шоу.
Реджи и Уит се спогледаха.
— Това е логичен въпрос — отбеляза Шоу и потупа волана. — Така ще знам накъде да карам.
— На север — отговори Реджи, а Уит я изгледа разгневено.
— На север? — повтори Шоу. — Париж? Нормандия? Кале?
— Още по на север.
Шоу хвърли поглед към Уит.
— Ламанша? Северно море? На лодка ли живеете?
— Много смешно.
— Значи сте британци? — попита Шоу и саркастично добави с британски акцент: — Дявол да го вземе.
— Аз съм ирландец. Разбра ли, приятел? Не съм британец — отговори рязко Уит. — Но този път няма да го правя на въпрос. Значи имаш идея как да прекосим Ламанша? Този рейнджроувър може да се окаже модел амфибия.
— Имате ли паспорти?
Уит посочи с палец зад гърба си.
— Останаха там. Но можем да се обадим по телефона и ще ни ги изпратят сравнително бързо. Всъщност даже не знам точно за какво си ни ти.
— Защото знам какво правя. Не подценявайте френската полиция.
Уит бавно кимна.
— Никого не подценявам. Най-малко теб.
— Обади се. Кажи им да се срещнем в Реймс след четири часа. Когато наближим града, ще се обадим пак, за да определим точното място.
— Значи познаваш Франция? — попита Уит.
— Даже горе-долу говоря френски — отговори Шоу.
— Браво на теб.
Уит се обади по телефона, за да се уговори с един от техните хора, който щеше да им донесе фалшивите паспорти за излизане от страната.
— Готово — каза той. — А сега какво?
— Отпусни се и се наслаждавай на пътуването.
Уит продължаваше да държи пистолета в ръката си.
— А след Реймс?
— Не можем да рискуваме да отидем на летище, така че най-директният маршрут е с влака под Ламанша, който пристига на гара „Сейнт Панкрас“ в Лондон. Затова ни трябват паспортите. Ако не стане, ще продължим на изток и ще прекосим Ламанша по вода. Може би от Белгия или от Амстердам.
— Паспортният контрол на Гар дю Нор е доста затегнат — обади се Реджи.
— Така е, но на летището е много по-сериозно. Освен това, ако нещо се обърка, от летището има по-малко пътища за бягство. И повечето от тях минават през голям брой въоръжени мъже с униформи.
— Добре, значи ще хванем влака. А после?
— Ще импровизираме.
— За кого работиш? — попита го Реджи и се наведе напред от задната седалка.
— За Франк, който остана в самолета. Не ви трябва да знаете повече.
— Значи сте ченгета — каза Уит.
— Не бих се изразил по този начин.
— Шпиони?
— Без коментар.
— Но кого представляваш?
— Себе си.
Уит се ухили и се обърна към Реджи.
— Това едро момче започва да ми харесва, Редж. Наистина. Добре тогава, приятелю Шоу, който представлява армия от един човек. Ако пристигнем в Англия живи и здрави, ти ще си продължиш по твоя път, а ние — по нашия.
— А кой ще ви защити от този, как се казваше, Кукин?
— Ти очевидно не знаеш кой е той.
— А трябва ли?
— Един от най-големите мракобесници в Украйна се е казвал Микола Шевченко. От КГБ. Наричали го „Киевския касапин“, а Кукин е бил първият му помощник и именно той е избил стотици хиляди невинни хора. След падането на Берлинската стена Шевченко е разстрелян, но Кукин успял да се измъкне.
— Явно в историята остават само началниците, но не и хората, които в действителност натискат спусъка — отговори Шоу. — Значи затова го преследвате. А каква е вашата връзка с неговите престъпления? Някой от вас да не е украинец?
— Да, по майчина линия — ухили се Уит. — Нека да отговоря на другия ти въпрос. Ние сме в състояние да се защитаваме сами.
Шоу го изгледа скептично.
— То е ясно, засега се оправяте страхотно.
— Понякога плановете се объркват. Нещата не работят както трябва. Има неочаквани усложнения.
— Да, бе! — сряза го Шоу. — Операцията ви беше провал от начало до край.