Айзък Азимов
Избирателно право
Изглежда само десетгодишната Линда от цялото семейство се радваше, че вече е будна.
Норман Мюлер я чуваше през нездравия си унес въпреки приспивателното, което бе взел. (Най-после успя да заспи преди един час, но дори и тогава сънят му донесе по-скоро мъчение, отколкото почивка.)
Детето се приближи до леглото на баща си и го разтърси:
— Тате, тате, събуди се. Събуди се!
— Добре, Линда — потисна той въздишката си.
— Но, тате, наоколо е пълно с полицаи, повече са от всеки друг път! Полицейски коли и всичко останало!
Норман Мюлер отстъпи пред настоятелния й опит да го събуди и се изправи замаян на лакти. Денят започваше. Едва-едва зазоряваше и си личеше зачатъкът на някаква ужасна сивота, която бе също толкова ужасяващо сива, колкото му беше и на душата. Чуваше жена си Сара да влачи крака из кухнята, приготвяйки задължителната закуска. Тъстът му Матю прочистваше усърдно гърлото си в банята. Без съмнение агент Хандли бе готов и го очакваше.
Това беше денят.
Денят на изборите!
Като за начало всичко бе така, както всяка друга година. Може би малко по-зле, защото през тази имаше избори за президент, но ако става дума за това, и сегашната не беше по-лоша от всички останали години, през които се провеждаха избори за президент.
Политиците говореха за guh-reat електорат и за огромния електронен мозък, който го обслужваше. Пресата анализираше ситуацията с индустриални компютри (нюйоркският „Таймс“ и „Поуст-Диспатч“ си имаха свои компютри) и страниците й бяха претрупани с леки намеци за предстоящето. Коментаторите и водещите на рубриките посочваха решаващия щат и област в пълно противоречие един с друг.
Първият белег, че тази година няма да е като всяка друга, бяха думите на Сара Мюлер, отправени към нейния съпруг вечерта на четвърти октомври (до изборите оставаше точно един месец):
— Кантуел Джонсън казва, че тази година щатът е Индиана. Той е четвъртият, от когото го чувам. Само си помисли, този път е нашият щат.
Матю Хортенуейлър показа пламналото си лице иззад вестника, втренчи суров поглед в дъщеря си и изръмжа:
— На тези им се плаща, за да дрънкат лъжи. Не ги слушай.
— Четирима са, татко — каза Сара кротко. — Всички те определят Индиана.
— Индиана е ключов щат, Матю — намеси се и Норман също така кротко, — заради закона на Хоукинс-Смит и онази бъркотия в Индианаполис. Той…
Матю изкриви в застрашителна гримаса старото си лице и изрече рязко:
— Но никой не казва Блумингтън или областта Монро, нали?
— Е… — Норман не понечи да продължи разговора.
Линда, чието лице с малка изострена брадичка се въртеше по посока на всеки един от говорещите, запита с писклив глас:
— Ти ще гласуваш ли тази година, тате?
Норман се усмихна ласкаво и отговори:
— Не мисля, че ще го направя, скъпа.
Всичко това ставаше в обстановка на непрекъснато нарастващо вълнение, през месец октомври, в годината на президентските избори, когато Сара живееше спокойно в мечтания за своите близки.
— Макар че това би било чудесно — гласът й бе изпълнен с копнеж.
— Ако гласувам ли?
Норман Мюлер имаше малки руси мустачки, които го правеха преди време доста привлекателен в младите очи на Сара, но когато те започнаха постепенно да посивяват, той просто загуби своя чар. Челото му се набразди с дълбоки бръчки, породени от нерешителния характер, а и, общо взето, Норман никога не бе изкушавал канцеларската си душица с мисълта, че се е пръкнал на света велик, нито пък допускаше възможността за каквито и да били обстоятелства, благодарение на които да стане знаменитост. Имаше си жена, работа, една малка дъщеря и като се изключат необичайните за него изблици на въодушевление или депресия, бе склонен да мисли, че е направил една доста изгодна сделка с живота.
Затова сега се почувства малко неудобно, но повече се разтревожи от насоката, която взимаха мислите на жена му:
— Всъщност, мила моя — поде той, — в страната има двеста милиона хора, при такива шансове не смятам, че сме длъжни да прахосваме времето си, като си блъскаме главите и с такива мисли.
— Ама, Норман, няма такова нещо като двеста милиона и ти добре го знаеш — каза жена му. — Преди всичко само хората между двайсет и шейсет години имат право да гласуват, а и става дума единствено за мъже, така съотношението се намалява, може би петдесет милиона към едно. После, ако наистина е само Индиана…
— Тогава съотношението е приблизително четвърт милион към едно. Ти не би искала да залагам като на конно състезание при тези условия, нали? Хайде да вечеряме.