— Тази работа с бродещите извънземни — каза Червения облак. — Отчасти и заради това съм тук. Трябваше да дойда още първия ден, разбира се. Исках да ти кажа, че си имаме извънземен тук. Там горе, при Котешката бърлога. Малкия вълк го откри и пристигна тичешком да ми съобщи и аз тутакси отидох да погледна.
Значи това било, помисли си Джейсън. Трябваше да се досети. Целият този предпазлив и учтив разговор за всичко друго, но не и за единственото нещо, което Червения облак бе дошъл да му каже. И ето, изплю камъчето накрая. Такъв им беше маниерът. Човек би трябвало да го очаква от тях. Старият спокоен начин да се разговаря, племенният протокол, достолепието. Никога да не се вълнуват, да не прибързват, да са спокойни, за да преценят обстановката и да подготвят почвата за сериозния разговор.
— Опита ли да разговаряш с него?
— Не — отвърна Червения облак. — Мога да разговарям с цветята и течащите реки и те ми отговарят, но с един извънземен — просто не знам откъде да започна.
— Добре — каза Джейсън. — Ще се поразходя дотам и ще видя какво си е наумило, ако въобще си е наумило нещо. Ако изобщо успея да вляза в контакт с него. Подсказва ли нещо откъде би могло да е дошло?
— Предполагам се е телепортирало. Нямаше никакви следи от кораб.
— Обикновено не идват с кораби. Като нашите хора. Машината от какъвто и да е вид обременява и ограничава. Скитането по звездите не е нещо необичайно, разбира се, макар че в началото мислехме точно така. Въобразявахме си, че сме направили велико откритие, когато първият от нас започна да развива парапсихични способности. Но не се оказа чак толкова гениално откритие. Беше просто нещо, за което ние, твърде заети като технологична раса, не си бяхме направили труда да помислим. А дори и някой да бе мислил или отворил дума за това, щяха да го вземат на присмех.
— Никой от нас не е посещавал звездите — каза Червения облак. — Не съм сигурен дали някой притежава реална възможност за това. Толкова сме затънали в света, в който живеем, и в тайните, които той крие, че може дори и да не подозираме за скритите заложби, които притежаваме, ако изобщо имаме такива. Но сега…
— Мисля, че точно вие притежавате силата и я използвате за най-доброто от всички неща. Вие познавате природата около вас и сте се вкопчили в нея повече, откогато и да било. За това сигурно е нужен някакъв психичен инстинкт. Може и да не е толкова романтично като да бродиш сред звездите, но се изисква, вероятно, едно позадълбочено разбиране.
— Благодаря ти за добрите думи. Може би има истина в това, което казваш. Имам една красива и наивна внучка, родена много поколения след мен, която е едва на деветнадесет години. Може би си я спомняш — Вечерна звезда.
— Наистина си я спомням — зарадва се Джейсън. — Когато идвах да те видя в бивака, тя ми правеше компания, ако те нямаше или беше зает. Обикаляхме заедно из гората и тя ми показваше птиците и цветята и другите горски чудеса и бърбореше през цялото време по най възхитителен начин.
— Тя все още си бърбори така, но съм малко разтревожен за нея. Мисля, че притежава по-особен вид психическа сила, като тази на твоя род.
— Скитането сред звездите ли имаш предвид?
Лицето на Червения облак се сгърчи.
— Не съм сигурен. Не мисля, че е това. Нещо друго е. Улавям някаква странност в нея. Предполагам, че точно това ме безпокои, макар да нямам основание да се тревожа. Тя е жадна за познание, а такава жажда не съм срещал никога преди у моите хора. Не познание за своя собствен свят, макар че и това я интересува, а за света извън нея. Жажда да узнае всичко, което се е случило, всичко, което човекът е прозрял. Тя е прочела всички книги, които имаме, но те са твърде малко…
Джейсън вдигна ръка и с широк жест посочи стаята.
— Тук има книги. Ако иска, да идва и да чете. Долу, в другите крила на къщата, също има стаи, натъпкани с книги до тавана. Може да чете каквото пожелае, но не искам да ги изнася навън. Ако веднъж загубим книга, няма как да я възстановим.
— Докато идвах насам, си мислех за това — каза Червения облак. — Опитвах се да насоча разговора натам. Благодаря ти за предложението.
— Приятно ми е, че има някой, който иска да ги чете. За мен ще е привилегия да ги споделя с нея, уверявам те.
— Трябваше да помислим и за нашите книги — каза Червения облак, — но сега е малко късно да направим нещо. Може и да са останали някои книги, макар че си представям какво е направило времето с тях. Времето и гризачите. А и моите хора не са убедени, че трябва да ги търсим. Хранят силна неприязън към древните места. Те са прекалено стари и плесенясали, изпълнени с толкова призраци — призраци от миналото, за което сега дори и не искаме да си спомняме. Разбира се, имаме няколко книги и ги пазим като древно наследство. И е въпрос на чест и уважение към миналото ни всяко дете да се научи да чете. Но за повечето от тях това е само неприятно задължение. Преди Вечерна звезда малцина са се интересували от четенето.