Беше казала на дървото, че може да замине нанякъде, но се питаше дали трябваше да го казва, след като тя самата не беше наясно. Понякога и се струваше, че скоро ще се озове на друго място, но не беше съвсем сигурна. Усещаше смътно безпокойство, очакване и вълнение, сякаш нещо изключително важно ей сега щеше да и се случи, но не можеше да определи точно какво. Беше непознато усещане, доста стряскащо за човек, прекарал целия си живот в свят, който познава отблизо. Свят, пълен с приятели — не само хора, а и много други същества, малки скокливци в гората и храсталаците, срамежливи цветя, скрити в горската дъбрава, грациозни дървета, възправени към небето, дори вятъра и времето.
Погали стария, разпадащ се дънер, сякаш беше приятел, и забеляза как трънаците и горските растения избуяват около него, сплотявайки се да го защитят, скривайки го в часовете му на унижение и немощ. Надигна се от дънера и тръгна бавно нагоре по хълма. Беше оставила куклата и дървото не и бе проговорило както по-рано, но бе направило нещо друго, нова стъпка и всичко бе наред.
Стигна билото на стръмния речен склон, превали го и заслиза надолу към лагера. Докато се спускаше по хълма, изведнъж усети, че не е сама. Тя бързо се извърна. Той стоеше там, само с набедрена превръзка. Торбата му лежеше до него, а лъкът му бе опрян на нея. Бинокълът на врата му скриваше наполовина огърлицата, която носеше.
— Да не съм навлязъл във вашата територия? — попита той учтиво.
— Земята е на всички — отвърна тя.
Беше запленена от огърлицата. Продължи да я гледа втренчено. Той докосна украшението с пръст.
— Суета — каза с насмешка непознатият.
— Ти си убил голяма бяла мечка? — изрече тя невярващо. — И не само една, като гледам всичките тези нокти.
— Така ги броя — каза той. — Един нокът, една мечка. По един от всяка. Тя затаи дъх.
— Силен амулет.
Той потупа с длан лъка.
— Добре, че имам здрав лък. Стрелите ми са истински, с кремъчно острие. Кремъкът е по-добър от всичко друго, като изключим закалената стомана, но къде може сега да се намери такава стомана.
— Значи идваш от Запад — промълви тя. Знаеше, че голямата бяла мечка живее само на Запад. Един от нейните роднини, Бягащия елен, бе убит от такава мечка само преди около година. Той кимна.
— От много по-далеч. От земите на Голямата вода. От океана.
— Колко далече е това?
— Далече? Не знам. На много луни път оттук.
— Броиш с луни. От нашите хора ли си?
— Не, не съм. Ако не беше слънцето, кожата ми щеше да е бяла. Срещнах някои от твоите хора, бяха тръгнали на лов за бизони. Това са първите хора, освен моите събратя, които някога съм срещал. Не знаех, че има и други хора. Имаше само роботи, подивели при това.
Тя направи презрителна гримаса.
— Ние не общуваме с роботите.
— Разбрах.
— Колко далеч смяташ да отидеш? Прерията свършва. На изток има само гори. И после друг океан. Виждала съм картите.
Той посочи къщата, кацнала на върха на големия скален нос.
— Може би само дотам. Хората от равнините ми разказаха за голямата каменна къща и хората, които живеят в нея. Виждал съм много къщи от камък, но никой не живее в тях. Има ли наистина хора в нея?
— Двама души.
— Само толкова?
— Другите заминаха към звездите.
— И това ми казаха. Много ме учуди. Не можех да повярвам. Кой би искал да отиде на звездите?
— Намират други светове и се заселват там.
— Звездите са само ярки светлини, които блестят на небето.
— Това са други слънца — каза тя. — Не си ли чел книги?
Той поклати глава.
— Видях веднъж една. Казаха ми, че това е книга. Щяла да ми проговори, ако съм знаел начина. Но човекът, който ми я показа, го беше забравил.
— Не можеш да четеш?!
— Четене ли се казва начинът? Начинът една книга да ти проговори?
— Да, така е. Книгата има малки дребни знаци. Четат се тези знаци.
— Имаш ли книга?
— Голям сандък с книги. Прочела съм ги всичките. Но там горе — посочи тя къщата — има цели стаи, пълни само с книги. Прадядо ми днес ще помоли стопаните да ми разрешат да прочета някои от тези книги.
— Странно… Ти четеш книги. Аз убивам мечки. Не ми харесва идеята за книгите. Казаха ми, че книгата може да говори и да те омагьоса, така че по-добре да не я докосваш.
— Това не е вярно. Ама че си смешен.
— Идвам отдалече — каза той, сякаш това можеше да обясни всичко. Пресякох високи планини, големи реки, места, където има само пясък и прекалено много слънце.
— Защо го направи? Защо дойде чак дотук?
— Нещо в мен ми каза, върви и открий. Но не ми каза какво точно да търся. Само — върви и открий. Никой от моите хора никога не е тръгвал някъде, за да открива каквото и да е. Усещам, че нещо ме тласка, не мога да стоя на едно място. Когато хората от равнините ми казаха за голямата каменна къща, помислих си, че сигурно това е нещото, което трябва да открия.