— Искаш да кажеш, че си търсил нашата Земя? Че не си се отбил просто да си починеш?
— Дойдох да търся душа.
— Дошъл си да търсиш душа?!
— Да, душа. Онзи, другият, с когото общувах, каза, че някога човеците имали души и че може би все още ги имат, макар че не беше съвсем сигурен, признавайки невежеството си по въпроса. Той събуди интереса ми с това, което ми каза за душата изобщо, но не можа да ми опише какво точно представлява тя. Казах си, съвсем тайничко, разбира се, че такова удивително нещо си заслужава усилията. И се заех да търся.
— Може би ще ти е интересно да узнаеш — каза Джейсън, — че много хора са търсили душата си също толкова усърдно, колкото и ти.
И как така е станало, чудеше се той, по силата на какво странно стечение на обстоятелствата един от нашия род е разговарял с това същество по въпроса за душата. Не много подходяща тема, със сигурност, каза си той, която може да бъде истински опасна. Но повече от вероятно е, че не е било сериозен разговор или навярно не е започнал сериозно, макар за тази кутия с червеи да е бил, както изглежда, достатъчно сериозен, за да го накара да търси в продължение на не знам колко години, докато открие първоизточника.
— Усещам нещо странно в твоя отговор — каза извънземното. — Можеш ли да ми кажеш дали имаш душа?
— Не, нямам — отвърна Джейсън.
— Сигурно, ако имаше, щеше да разбереш.
— Не е задължително.
— Звучи като онова — рече създанието, — което ми каза един от твоя вид, докато седях цял следобед с него на върха на хълма на моята собствена прекрасна планета. Разговаряхме за много неща, но последната половина на нашия разговор се въртеше повече около душите. Той не знаеше дали има душа, а и не беше сигурен дали и другите човеци имат, сега или в миналото, и не можа да ми каже какво е душата или как едно същество, което няма душа, може да придобие такава. Той, изглежда, си мислеше, че знае предимствата да имаш душа, но мисля, че в този пункт думите му бяха някак си мъгляви. В много отношения това беше най-незадоволителното обяснение, което той ми даде, но си помислих, че улавям кълновете на истината у него. Сигурно, помислих си аз, ако успея да отида на родната му планета, ще намеря някой, който ще ми предостави търсената информация.
— Съжалявам. Ужасно съжалявам, че си дошъл толкова далеч и си загубил толкова много време.
— Няма ли какво да ми кажеш? Няма ли никой друг?
— Може и да има — отвърна Джейсън и добави бързо: — Не мога да съм съвсем сигурен.
Той млъкна. Беше се изпуснал и го знаеше. Не можеше да свърже Езекия с подобно създание. Какъвто си беше смахнат, кой знае до какви крайности щеше да стигне.
— Но трябва да има и други.
— Само двама сме.
— Нещо бъркаш — каза извънземното. — Идваха и други двама. Ти не беше нито единия от тях. Постояха, разгледаха ме и си отидоха. Дори не усетиха, че се опитвам да общувам с тях.
— Не са могли да те чуят — обясни Джейсън. — А още по-малко да ти отговорят. Те използват разума си за други неща. Но ми казаха за теб. Знаят, че мога да разговарям с теб.
— Тогава има само още един, с когото мога да общувам?
— Така е. Останалите са заминали, далеч между звездите. С един от тях си разговарял. Това другият ли е?
— Не знам. Тя никога не е разговаряла с хора извън своя кръг. Тя може да се свързва с тях, независимо колко далеч се намират.
— Тогава ти си единственият. И ти не можеш да ми кажеш нищо.
— Виж — въздъхна Джейсън, — това е една прастара представа. Никога не са съществували доказателства. Било е само вяра. Имам душа, така казвал човекът. И вярвал в това, защото така са му казвали другите. Казвали са му го толкова авторитетно, че нямало място за съмнение. Толкова често са му го повтаряли, както и той самият го е повтарял, че накрая повярвал в съществуването и. Но никога не е имало сериозни аргументи. Никога не е имало доказателства.
— Но, уважаеми господине — настоя извънземното, — все пак ще ми кажеш какво е душата, нали?
— Мога да ти кажа — отвърна Джейсън — какво се предполага, че е. Тя е част от теб. Невидима и недоловима. Не част от твоето тяло. Нито дори от твоя разум. Тя живее вечно след твоята смърт. Или поне се предполага, че живее вечно и състоянието, в което тя се оказва след смъртта ти, зависи от това какво същество си бил приживе.
— Кой преценява какво същество си бил?
— Бог.
— А този бог?
— Не знам — прекъсна го Джейсън, — просто не знам.
— Ти си честен с мен. Трябва да ти благодаря най-сърдечно за това. Ти казваш почти същото, — което чух и от другия.
— Може и да има някой друг — замислено каза Джейсън. — Ако мога да го намеря, ще поговоря с него.