Когато динозаврите и много други влечуги измрели, млекопитаещите, които съществували от неизвестно колко милиони години, се размножили във вакуума, оставен от измиращите влечуги, и толкова се разпространили, че заели напълно тяхното място. Тогава, дали изчезването на хората не е поредният случай на изтриване на определена млекопитаеща популация от Земята, за да се даде втори шанс на други гръбначни и да се вдигне от тях проклятието на човека? Или този аспект на ситуацията е само случайност? Дали човечеството или част от човечеството беше преместено, за да освободи пътя за по-нататъшната еволюция? И ако това е така, кое и къде е новото еволюирало същество?
Това, което ме тревожи, когато си мисля за всичко това, е странният процес на изчезването. Промяна на климата, на географските условия, болест, екологически срив, изчерпване на хранителните ресурси — всичко това е биологически, физически и геоложки разбираемо. Пълното, или почти пълното изчезване на човешката раса обаче не е разбираемо. Бавното, постепенното измиране е едно, а мигновеното изчезване — съвсем друго. Последното предполага по-скоро намесата на интелект, отколкото на естествен процес.
Ако изчезването е резултат от намесата на друг интелект, човек е принуден да се запита не само какъв е този друг интелект, но и по-важното в случая, каква е била неговата цел?
Дали формите на живот в галактиката се наблюдават от някакъв централен висш разум, нащрек за определени престъпления, които не могат да бъдат търпяни? Беше ли изчезването на човешката раса наказание, изтребление, смъртна присъда, произнесена заради стореното на планетата Земя от нас и от всички други същества, наши съучастници? Дали то беше просто преместване, прочистване — стъпка, предприета, за да е сигурно, че една безценна планета няма да бъде съсипана окончателно? Или, вероятно, в името на по-далечната цел да се даде на планетата шанс да попълни отново, в следващите милиарди години, естествените си ресурси, от които е била лишена — нови въглищни пластове да се наслоят, нови петролни басейни да се образуват, опустошената почва да се възстанови и нови рудни залежи да се появят в земните недра?
Да мислиш за тези неща и да си задаваш подобни въпроси е почти безсмислено, а още по-малко полезно. Но на човека, такъв, какъвто е, постигнал кратковременното си господство над планетата именно задавайки си въпроси, не бива да му се отказва възможността да разсъждава…
7.
През първата половина от следобеда тежки облаци се бяха трупали в небето и Езекия, наблюдавайки ги как се издигат, си беше казал, че в небето сякаш има стълба и облаците се изкачват по нея, изтънявайки и извисявайки се, по-заплашителни и потискащи в устрема си нагоре. После, почти веднага, той се упрекна за тези мисли — защото нямаше стълба, Божията воля бе тази, която ги издигаше. Той бе озадачен и смутен от полета на фантазията си, от тази романтичност, от която би трябвало да се е отказал отдавна, но която в последните няколко години (или така му се струваше) много по-често го спохождаше. А дали в последните няколко години, питаше се той, не се отдаваше повече на фантазията си, защото бе ужасен от това, че могат да му хрумват такива глупави идеи, твърде далеч от сериозните разсъждения, на които би трябвало да се посвети.
В читалнята на манастира другите братя седяха приведени над книгите. Те се бяха посветили от години на събирането и подреждането, на систематизирането на първоначалните истини и на всичко, което човекът бе написал, мислил, разсъждавал и обсъждал в духовен план. От четиримата само той, Езекия, не се бе обвързал с писаното или напечатано слово и това бе съгласно споразумението, сключено преди векове, когато си бяха поставили за цел достигането до абсолютната истина. Трима от тях изучаваха всичко написано, оценяваха, подбираха и отново преписваха прочетеното, за да стане така сякаш един-единствен човек бе мислил и записал всичко в едно. Не като мисли на много хора, които се стремят да разберат, а като мисъл на един човек, който наистина е прозрял нещата. Тримата вършеха това, а четвъртият четеше преценките и разсъжденията им и на тази основа се опитваше да разгадае смисъла, който бе убягнал на човека. Според Езекия това бе великолепна идея. Бе изглеждала толкова надеждна и все още бе, но пътят към истината се оказа по-дълъг и по-труден, отколкото си бяха представяли. Все още не бяха достигнали реално до нея. Вярата бе нещо друго. Работата им бе задълбочила и подсилила тяхната вяра през годините, но това не бе ги отвело до истината. Възможно ли е, питаше се Езекия, вярата и истината да се изключват взаимно? Той потръпна при тази мисъл, защото, ако това беше така, те бяха пропиляли векове усилия в името на малка цел, в преследване на блуждаещи огънчета. Трябваше ли вярата да е точно това, желание и способност да вярваш, когато си изправен пред липсата на доказателства? А ако се намерят доказателства, щеше ли вярата да умре? И ако това е вярно, в такъв случай кое от двете искаха те? Дали пък, чудеше се той, хората не бяха опитали това, което те правеха сега, и бяха разбрали, че не съществува такова нещо като истина, а само вяра и тъй като не са могли да приемат вяра, лишена от доказателства, бяха се отказали и от нея? В книгите нямаше нищо, което да подсказва, че това е така, но пък, макар и да имаха хиляди книги, те не бяха всичките книги на света. Имаше ли някъде, създаваща се в момента или вече създадена книга (или няколко книги), която да даде обяснение какво наистина бе направил човек, или се бе опитал и не бе успял да направи?