Цял следобед беше крачил из градината, но това не бе нещо необичайно, защото той често се разхождаше там. То му помагаше да мисли, пък и той обичаше градината заради красотата в нея — смяната на листата и разцъфването на цветята през сезоните, чудото на живота и смъртта, песента на птиците и пърхането на крилата им, маранята над речните хълмове, и понякога настройването на музикалните дървета — макар да не бе съвсем сигурен дали ги одобрява напълно. Той се запъти към вратата на заседателната зала, но преди да я достигне, бурята се разрази изведнъж и потоци дъжд заплющяха над градината, забарабаниха по покривите, изпълниха водосточните тръби и превърнаха мигновено алеите в преливащи рекички.
Той отвори вратата и се шмугна вътре, но за момент остана във фоайето, придържайки вратата полуотворена, за да погледа градината, опустошавана от дъждовния порой, който яростно шибаше тревата и цветята. Старата плачеща върба до пейката се огъваше под напора на вятъра, сякаш се опитваше да се изтръгне от корените си, които я бяха закотвили към земята. Някъде се затръшва врата и той се ослуша. Вятърът бе отворил голямата метална порта и я блъскаше с всичка сила напред-назад в каменния градински зид. Ако някой не я затвореше и заключеше, щеше да се разбие. Езекия излезе през вратата и я затвори след себе си. Докато слизаше по наводнената алея, вятърът и дъждът го блъскаха, обливайки непрестанно тялото му във водни потоци. Алеята завиваше покрай ъгъла на сградата. Той вървеше в дъжда и му се струваше, че огромна ръка бе положена върху металните му гърди и го отблъсква назад. Прогизналата му кафява дреха плющеше на вятъра.
Най-после се добра до портата. Тя се люшкаше на пантите си и се блъскаше в зида, а металът вибрираше при всеки удар в камъка. Нещо до портата привлече вниманието му. Близо до нея лежеше отпусната и сгърчена фигура, наполовина върху алеята, наполовина върху тревата. Даже и през непрогледната завеса на дъжда той можа да отгатне, че това е човешко същество. Човекът лежеше по лице и когато го обърна, видя назъбения срез, който започваше от слепоочието и минаваше през лицето. Раната не кървеше, защото дъждът отмиваше кръвта и синкавата ивица разкъсана плът. Взе на ръце тялото и се изправи. Тръгна назад по пътеката, пристъпвайки тежко, за да устои на напора на вятъра, иначе ураганът щеше да го затласка напред с неудържима скорост. Стигна до вратата на заседателната зала и влезе. Затръшна я след себе си с пета, пресече помещението и положи човека върху пейката до стената. Непознатият още дишаше, гърдите му се надигаха и спускаха. Беше млад мъж или изглеждаше млад, почти гол, ако не се смятаха набедрената превръзка, огърлицата от мечи нокти и бинокъла, който висеше на врата му.
Чужденец, помисли си Езекия, човешко същество, което идваше неизвестно откъде и което, по Божията милост, бе потърсило убежище на това място от вилнеещата буря, за да бъде блъснато и съборено в безсъзнание от яростно затръшкващата се порта още в мига, в който я бе отворило.
За първи път, откакто през всичките тези години роботите живееха в манастира, човешко същество търсеше подслон и помощ при тях. Това, каза си той, е знаменателно, тъй като исторически погледнато, манастирите от векове са били убежища за нуждаещите се. Той почувства как го пронизва трепет, трепетът на вълнението и обричането. Това бе предизвикателство, на което трябваше да отвърнат, морален дълг и необходимост, които трябваше да изпълнят. Трябваше да намери одеяла, за да стопли младия човек, гореща храна, огън и легло — но в това място нямаше такива неща като одеяла, топла храна или огън. Нямаше от много години, тъй като роботите не се нуждаеха от тях.
— Никодимус! — извика той. — Никодимус!