Выбрать главу

Брат му поклати глава.

— Едно питие тогава? Цялата стара прислуга се махна, но някои от роботите са под ръка. Не е лошо на тази възраст да си заобиколен с такова внимание. Опитахме да направим малко вино, но нали знаеш, че районът не е винарски. Лозята не виреят тук. Почвата не е подходяща, а и слънцето не е достатъчно. Винаги става слабо.

— По-късно — прекъсна го Джон. — След като ви разкажа. Тогава ще пийнем.

— Смятал си да откриеш злото? — погледна го Джейсън. — Точно така е. Знаел си, че там е злото. Чухме за това преди няколко години. Никой не знае какво представлява то — нито дори дали наистина е зла сила. Само усещаха полъха на злото.

— Не, не е точно зла сила — каза Джон. — А нещо по лошо и от злото. Безразличие. Огромно. Индиферентен интелект. Разум, който е загубил онова, което наричаме човещина. Може би не точно загубил, защото може би никога не я е притежавал. Но това не е всичко. Аз открих хората.

— Хората! — извика Джейсън — Това наистина е нещо! Никой не знаеше… Никой нямаше ни най-малка представа…

— Разбира се, никой не знаеше. Но аз ги открих. Те са на три планети, близо една до друга, и се справят много добре, може би дори твърде добре. Не са се променили. Същите са както и преди пет хиляди години. Довели са до логичния му завършек пътя, който ние следвахме преди пет хиляди години, и сега се завръщат на Земята. Те са на път към Земята.

Внезапно стена от вода се плисна в прозорците, тласната от вятъра, който виеше в стрехите, високо над главите им.

— Бурята — продума Марта. — Все пак се разрази. Дали ще премине в ураган?

9.

Тя седна и се заслуша в гласовете на книгите — или по-скоро в гласовете на хората, написали книгите, странни, мъдри гласове от далечното минало, които говореха от дълбините на времето, в шепота на безгласния далечен хор, наситен със значение и смисъл. Никога не съм допускала подобно нещо, помисли си тя. Дърветата имаха език, на който разговаряха, и цветята — също. Както и малките хора от горите, които често и говореха. Реките и бързите поточета и пееха и я омайваха по начин, непонятен за човешкия разум. Но това беше така, защото те бяха живи — да, дори и реките, и ручейчетата бликаха от живот и тя ги възприемаше като живи същества. Възможно ли е и книгите да са живи?

Никога не бе мислила, че може да има толкова много книги, цяла огромна стая, опасана от пода до тавана с редици от книги, и още безброй томове, натрупани в сутеренните помещения, както и каза малкият домашен робот Тачър. Най-странното обаче беше, че тя мислеше за робота като за някакво смешно същество — почти като за човек. Нямаше го гнетящият черен ужас, който дебнеше от вечерното небе, нямаше ги среднощните духове, изникнали сякаш от сънищата; беше ако не човек, то поне човекоподобно същество с учтив глас. Може би причината беше в онова, което той и каза: „Тук можеш да проследиш и очертаеш пътя на човека от най-непрогледната тъма до светлината.“ И го каза гордо, сякаш той самият бе човекът, който с ужас и надежда бе отъпквал този път.

Гласовете на книгите продължаваха да шушнат в полумрака на стаята, докато дъждът се стичаше по прозорците — приятелски шепот от вечността, призрачни разговори на отдавна мъртви хора, чиито творения оживяваха по стените на библиотеката. Плод на въображението и ли бяха, питаше се тя, или и другите ги чуваха? Чуваше ли ги понякога и чичо Джейсън, докато седеше сам тук? Макар и да осъзнаваше, още докато си задаваше въпроса, че това е нещо, за което никога нямаше да се осмели да го попита. А може би само тя ги чуваше, както бе чула гласа на стария дъб в онзи отдавна отминал летен ден преди племето да потегли към страната на дивия ориз, или както вчера бе усетила разперените му ръце да я благословят?

Докато седеше там, до малкото писалище в ъгъла на стаята, с отворена върху него книга (не до голямото писалище, където чичо Джейсън пишеше хрониката), заслушана във вятъра, препускащ по стрехите, наблюдавайки как дъждът се стича по прозорците, чиито завеси Тачър бе дръпнал веднага след като утринното слънце се издигна високо, тя се пренесе в друг свят или поне така и се струваше. Там имаше много хора, или поне сенките на много хора, както и много писалища, далечни епохи и места, въпреки че отдалечеността им изглеждаше по-малка, отколкото би трябвало да бъде. Сякаш прозирните воали на времето и пространството бяха изтънели още повече, готови съвсем да се повдигнат, и тя седеше, един наблюдател на велики събития, и отчиташе хода на времето и пространството, докато и двете престанаха да съществуват и вече не бяха отделни вместилища за човека и събитията, а един вездесъщ поток. Сякаш всичко се случваше едновременно, на едно и също място. Миналото се застъпваше с бъдещето, вътре, в малката точка на съществуването, която за удобство бе наречена настояще. Тя бе изплашена от онова, което се случваше, и въпреки това наблюдаваше ужасния и съдбовен момент, съдържащ всички причини и следствия, всички посоки и цели, цялата агония и слава, които бяха тласкали човека да изпише милиардите думи, събрани в стаята. Гледаше, без да разбира, нямаше кога и как да разбере, схващаше само, че случилото се в душите на хората и тласкащо ги да създават шепнещите, скърцащи и изгарящи думи е не толкова плод на труда на всеки отделен разум, а по-скоро въздействието на един модел на съществуване върху разума на цялото човечество.