Тя можеше да говори с дърветата, а той можеше да убива мечки. И неочаквано му се привидя отново моментът, когато онази мечка се изправи от сухото дере, току до самия него. За миг, по някаква странна причина, вече не беше мечката, а дърветата от хълма. И се случи същото, което се бе случило тогава. Същото усещане за раздвояване, за излизане извън себе си и за контакт. Контакт с какво? С мечката? С дърветата?
После всичко изчезна и той отново се върна в себе си. Усещането му за някаква болка сред дърветата изчезна и сега всичко си беше както обикновено. Музиката изпълваше пространството и се носеше към небето.
— Сигурно грешиш за дърветата — рече Езекия. — Нищо им няма. Според мен в този момент те са толкова добре, колкото са били винаги.
13.
Джейсън се събуди през нощта и повече не можа да заспи. Той знаеше, че не тялото му бяга от съня, а неговата душа, преизпълнена с размишления и полувцепенена от мрачни предчувствия. Накрая стана и започна да се облича.
— Какво има, Джейсън? — обади се Марта от леглото.
— Не мога да заспя — каза той. — Излизам да се поразходя.
— Наметни си нещо. Нощният вятър е мразовит. И се опитай да не се тревожиш. Ще ти помогне.
Докато слизаше по стъпалата, той знаеше, че тя греши. Марта винаги казваше така, когато искаше да го окуражи. Но сега това нямаше да му помогне. Когато хората се върнеха на Земята, животът щеше да се промени. Той вече никога нямаше да е същият.
Щом излезе във вътрешния двор, старият Баузър се приближи, клатушкайки се, иззад ъгъла на кухнята. Нямаше и следа от по-младото куче, което обикновено го придружаваше при разходките му или пък някое от другите. Сигурно бяха заспали някъде или дебнеха за някоя миеща мечка, а може би душеха за мишки между царевичните кръстци. Нощта беше тиха и леко мразовита. Нещо едновременно леденостудено и меланхолично витаеше във въздуха. Отънялата луна висеше на запад, над тъмната сянка на гористия нос, от другата страна на Мисисипи. Леката, остра миризма на умиращи листа изпълваше въздуха.
Джейсън слезе по пътеката. Тя водеше към скалите, под които се сливаха двете реки. Старото куче изостана зад него. Полумесецът едва хвърляше бледа светлина, макар че, каза си Джейсън, той не се нуждаеше от светлина. Беше минавал по тази пътека толкова много пъти, че би могъл да я намери и в тъмнината. Земята беше притихнала, помисли си той, не само тук, а навсякъде. Притихнала, отдъхваща си след бурните векове, когато хората сечаха нейните дървета, копаеха недрата и, оряха прериите и, застрояваха обширните и пространства, ловяха рибата във водите и. След този кратък отдих нима всичко щеше да започне отново? Корабът, насочващ се към Земята от новозаселените с хора планети, беше само изследователска сонда, чиято мисия бе да намери старата Земя, да се убеди, че астрономите са прави в техните изчисления, да я огледа и да отнесе обратно информацията. А след това, питаше се Джейсън, какво щеше да последва? Щяха ли хората да спрат, когато задоволят интелектуалното си любопитство, или щяха да се опитат да влязат във владение на древната си собственост — макар и да се съмняваше някой някога да е предоставил на човека собствеността върху Земята. По-скоро той си я бе присвоил, отвоювайки я от другите същества, които имаха същото право да я притежават, но нямаха нито интелигентността, нито изобретателността и силата да защитят правата си. Човекът бе по-скоро енергичният и арогантен узурпатор, отколкото собственикът. Той се бе наложил със силата на разума си, която може да е също толкова ненавистна, колкото и силата на мускулите, установявайки свои собствени ценности, създавайки свои собствени правила, поставяйки свои собствени цели, напълно пренебрегвайки всички останали живи твари. Една сянка се надигна от дъбовата горичка и се понесе безшумно в дълбоката клисура, за да бъде погълната от сянката и тишината, от които тя самата бе част. Бухал, каза си Джейсън. Имаше много бухали, но само нощен скитник като него имаше някакъв шанс да ги види, защото те се криеха през деня. Нещо пробягна, шумолейки из листата. Баузър наостри уши и подуши въздуха. Но или знаеше твърде много, или беше твърде стар и тромав, за да се втурне да го преследва. Невестулка, най-вероятно или може би воден пор, макар че мястото бе доста далеч от водата. Твърде голям, за да е мишка, твърде тих за заек или видра.
Човек трябва да познава съседите си, каза си Джейсън, когато вече не ловува за тяхна сметка. В миналото и той ходеше на лов, както и много от другите. Бяха дали на дивите животни възможност да нараснат до брой, който позволяваше разумен лов. Спорт, така го наричаха те, но това не беше нищо друго освен по-деликатното име за кръвожадността на хората от праисторическите времена, когато ловуването е било въпрос на оцеляване на човека, кръвния брат на останалите месоядни. Човекът, помисли си той, е най-голямото месоядно от всички. Сега нямаше нужда такива като него да преследват своите събратя от горите и блатата. Месо си доставяха от стадата и ятата, макар че и това според него беше един по-омекотен месояден начин на живот. Ако някой искаше да ловува, трябваше да се върне към лъка, стрелите и копието. Пушките все още почиваха в калъфите си и педантично бяха почиствани и смазвани от роботизирани ръце, но запасът от барут отдавна се бе изчерпал и бяха нужни много сложни изследвания и усилия, за да бъде добит отново.