Само че той не пътуваше из галактиката, нито той, нито Марта. Техният дом беше тук, не просто тези няколко акра, а цялата Земя. Съществуваха и другите, индианците от езерото Лийч. За тях какво? Какво ще се случи с тях и техния начин на живот, ако другите се върнат? Отново резерват? Зад гърба му нещо откърти един камък и той се затъркаля надолу по склона. Джейсън скочи бързо на крака.
— Кой е там? — извика той.
Можеше да е мечка. Или елен. Но не беше нито едното, нито другото.
— Езекия, сър — каза един глас. — Видях ви да излизате от къщата и ви последвах.
— Ела — повика го Джейсън. — Защо си тръгнал след мен?
— Да ви благодаря — каза роботът. — Да ви благодаря най-сърдечно. Той се появи, препъвайки се в тъмнината.
— Седни — покани го Джейсън. — Ей, на онзи, големия камък там. Удобно ли ти е?
— Не се нуждая от удобство. Нямам нужда и да сядам.
— И все пак го правиш. Често те виждам да седиш на пейката под върбата.
— Това е само увлечение — каза Езекия. — Подражание на тези, които ме превъзхождат, и съвсем недостойна постъпка за един робот. Много се срамувам от това.
— Продължавай да се срамуваш, щом ти харесва — каза Джейсън, — но те моля, направи ми тази услуга. Аз имам нужда от това удобство, нужда да седя и ще се чувствам много неловко, ако продължаваш да стърчиш прав.
— Щом настоявате — въздъхна Езекия.
— Настоявам — повтори Джейсън — А сега, за каква въображаема любезност искаш да ми благодариш?
— Отнася се до поклонника.
— Да, знам. Тачър ми каза за него.
— Почти сигурен съм, че той не е никакъв поклонник. Никодимус казал на Тачър, че е поклонник. Никодимус се е поувлякъл. Лесно е да се увлечеш, сър, когато желаеш нещо много силно.
— Разбирам — кимна Джейсън.
— Щеше да е прекалено хубаво, ако той наистина беше поклонник. Щеше да означава, че се е разчуло за усилията, които полагаме. Не робот-поклонник, разбирате ли, а човек-поклонник…
Джейсън седеше мълчаливо. Вятърът развяваше робата, която роботът носеше. Езекия я подбра, опитвайки се да се загърне по-плътно в нея.
— Гордост — каза той. — С това трябва да се борим. Както и със сядането, щом не се нуждаем от него. Да не обличаш роба, когато нямаш нужда от дреха. Да не крачиш нагоре-надолу из градината и да мислиш, когато също толкова добре можеш да мислиш и застанал на едно място.
Джейсън седеше, без да помръдне, здраво стиснал устни, макар че му се щеше да изкрещи: Какво знаеш за този поклонник? Кой е той? Откъде идва? Какво е правил през всичките тези години? Но си спомни с кисела усмивка, че само допреди няколко минути тревогата и раздразнението му към човешката раса бяха засенчили всяка тревога за странника от манастира.
— Това, което искам да ви кажа, е следното — рече Езекия. — Знам колко отдавна хората от Къщата търсят други хора по света. Спомням си всички слухове, които са били донасяни, и как след всеки слух ставахте все по унили. А сега се появява един човек и вие щяхте да сте в пълното си право да дойдете веднага и да го изискате. Но въпреки това не дойдохте. Останахте настрана. Позволихте ни да задържим човека. Не ни отнехте нашия час на триумф.
— Наистина си представихме, че това ще е празник за вас — каза Джейсън. — Обсъдихме това и решихме да не се намесваме. Можем да разговаряме с този човек и по късно. Малка е вероятността да избяга. Трябва да е пътувал отдалече, за да стигне дотук.
— Нашият час на триумф — продължи Езекия — е триумф без стойност, защото разбрахме, че повече не можем да продължаваме да се заблуждаваме. Понякога се питам дали целият ни живот не е една илюзия.
— Не можеш да ме излъжеш — каза Джейсън. — Няма да се хвана на твоята игра, нито ще заплача с теб и ще се правя на мъченик. Знам, че от години седите там и се самоизяждате от терзания дали постъпвате правилно, дали не се забърквате в богохулство, дали не трябва да бъдете наказани за вашата самонадеяност. Е добре, отговорът е, че часът на възмездието още не е настъпил…
— Искате да кажете, че одобрявате. Че, вие, човекът…
— Не — прекъсна го Джейсън. — Нито одобрявам, нито ви упреквам. Кой ми дава право да ви съдя?
— Но някога…
— Да, знам. Някога човекът извайвал образи върху дърво и глина и ги обожествявал. Дори мислел, че слънцето е Бог. Колко пъти трябва човек да сгреши, преди да достигне до истината?