До това време книгите вероятно вече няма да съществуват. Дори скътани в къщите на отдавна напуснатите градове, дори и при най-добри условия, влагата ще ги разкапе, гризачите и червеите ще ги докопат или просто времето ще вземе своето.
Накрая открихме местонахождението на всички книги, които бяхме описали, и ги пренесохме тук. С произведенията на изкуството, които искахме да спасим, имахме по-големи проблеми, главно поради това, че за тях пространството бе по-значим фактор, отколкото при книгите. С болка се налагаше да ги избираме и отделяме. Колко картини на Рембранд например можехме да си позволим да притежаваме, като знаехме, че всеки допълнителен Рембранд би ни лишил от картина на Корбе или на Реноар? Именно поради липсата на пространство и при пренасянето, и при съхраняването се принудихме да избираме по-малките платна вместо по-големите. Същите критерии прилагахме и спрямо останалите категории изкуство.
Има моменти, когато ми се плаче, мислейки си за всички усилия и велики постижения на човечеството, които бяхме принудени да изоставим и да загубим завинаги…
15.
Хорас Червения облак остана приклекнал край огъня дълго след като двамата бели си тръгнаха. Той ги бе наблюдавал как се отдалечават, изкачвайки се нагоре по склона на котловината, сгушена между хълмовете, докато не се скриха зад една нейна извивка. Утрото отдавна бе настъпило, но лагерът все още тънеше в сянка, тъй като слънцето не бе се издигнало достатъчно високо, за да надникне иззад надвесените скални зъбери. Лагерът беше тих, по-тих от обикновено — другите, разбира се, знаеха, че нещо става, но никога нямаше да му се натрапват, нито да го безпокоят край огъня. Нямаше да питат, а щяха да изчакат той сам да им каже. Жените се заеха с обичайните си задължения, но с по-малко суетене, без тракането на тенджери и непрестанни викове. Дребосъците се гушеха на групички, шепнеха си едни на други, изгаряйки от вълнение. Останалите не бяха в лагера — вероятно работеха по царевичните ниви, ловяха риба или скитаха из гората. Не може да се очаква един мъж, и особено млад човек, да прекарва целия ден в еднообразна работа. Дори кучетата мълчаха.
Огънят бе догорял до сива пепел. Бяха останали само няколко почернели главни по края му. Топлина идваше от самото му сърце и тънка струйка дим се издигаше от пепелта. Вождът бавно протегна ръце, подържа ги на дима, търкайки ги една в друга, сякаш ги миеше. Правеше го разсеяно и се почувства някак развеселен, когато осъзна какво върши. Рефлекс на цивилизацията, помисли си той, все още държейки ръцете си там, миейки ги с дима от огъня. Така и неговите далечни прадеди са измивали ръцете си в дима като пречистващ ритуал, един от многото безсмислени на пръв поглед жестове, които правеха пред прага на магията, пречиствайки се символично, за да могат да извършат тайнството. И колко ли изгубиха той и другите, като и обърнаха гръб? Вярвания, разбира се, но може би имаха някаква стойност, макар и съчетани със заблуда. Но нима човекът искаше да плати цената на вярата със заблуди? Загубили сме много малко, каза си той, но спечелихме неимоверно повече — едно разбиране за себе си като екологичен фактор. Научихме се да живеем с дърветата и с водата, със земята, с небето и с вятъра, с времето и с дивите създания, сякаш са наши братя. Използваме ги, когато имаме нужда от тях, без да злоупотребяваме с това, уважаваме ги, живеем заедно с тях, защото сме едни от тях. Не както ги използва белият човек, а без да са наша собственост, без да ги пренебрегваме, без да ги презираме.
Той се надигна бавно от огъня и тръгна надолу по пътеката към реката. До самия бряг, там, където свършваше пътеката, канутата бяха изтеглени върху чакъла, а пожълтялата върба, със сведените си клони, потапяше златото на листата си в течащата вода.
По бързея се носеха като ладийки други окапали листа, червеното и кафявото на дъба, аленото на брезата, жълтото на бряста — данък от другите дървета нагоре по течението, техните оброчни дарове за реката, която им даваше вода през горещите и сухи дни на лятото. Реката му говореше, и не само на него, той знаеше това, а и на дърветата, на хълмовете, на небето, ромолейки приятелски слуховете, които се разнасяха наоколо.
Той спря и събра ръцете си в шепа, потопи ги във водата и после ги вдигна. Шепата му беше пълна, но водата изтече между пръстите и изчезна, оставяйки само малко езерце там, където дланите му се събираха една в друга. Той разтвори шепа и остави водата да се върне отново в реката. Така трябва да бъде, каза си той. Водата, въздухът и земята изчезват, щом се опиташ да ги присвоиш. Те не искат да бъдат уловени и задържани. Те не са нещо, което можеш да притежаваш, а нещо, което дарява живот. Толкова отдавна, още в самото начало, е било така, после се появили хората, които се опитали да ги направят своя собственост, да ги задържат, да ги покорят и да ги изтощят, а след това ново начало, чийто край наближава, може би?