— Какво има, Тачър?
— Господин Хорас Червения облак, сър.
— Но Хорас е на север. В страната на дивия ориз.
— Изглежда, са се преместили, сър. Лагеруват надолу по реката, където и преди отсядаха. Замислят да възстановят старите полета и следващата пролет да засеят.
— Разговарял си с него?!
— Сър, той е стар познат и, естествено, разменихме няколко думи. Донесе ни торба с ориз.
— Надявам се, не си забравил да му благодариш, Тачър.
— О, разбира се, благодарих му, сър.
— Трябваше да го поканиш.
— Той каза, че не иска да ви безпокои, сър, ако вие сте зает.
— Никога не съм толкова зает. Знаеш го.
— Тогава — каза Тачър — ще го поканя да влезе.
Джейсън се надигна, заобиколи писалището, готов да посрещне стария си приятел. Колко ли години са минали — зачуди се той — четири години или пет? Със сигурност трябва да са пет. Той бе слязъл до лагера да се сбогува с приятеля си и след като племето бе отплавало, бе стоял дълго върху чакълестия бряг, наблюдавайки дългата редица от канута да се плъзга нагоре по реката с проблясващи на слънцето гребла.
Червения облак бе на възрастта на Джейсън, но изглеждаше по-млад. Когато влезе в стаята и прекоси застлания с килими под, походката му бе гъвкава като на млад мъж. Косите му, гарвановочерни и без нито един сив косъм, бяха разделени точно по средата на черепа му и висяха на две тежки плитки върху гърдите му. Лицето му бе загрубяло с времето, но като се изключат фините линии покрай очите, по него не се забелязваха никакви бръчки. Носеше риза от еленова кожа, а краката му бяха обути в мокасини. Подаде на Джейсън едра мазолеста длан с къси и загрубели пръсти.
— Доста време мина, Хорас — каза Джейсън. — Радвам се да те видя.
— Ти си единственият — отвърна Червения облак, — който още ме нарича Хорас.
— Е, добре тогава, да те наричам ли Вожде? Или 0блако? Или само Червени?
Червения облак се ухили.
— От твойта уста, Джейсън, Хорас звучи чудесно. Някога и двамата бяхме деца. Сигурно си спомняш. Това име Хорас ме връща във времената, когато бродехме заедно из горите. Срязахме китките си и ги държахме една до друга, за да се смеси кръвта ни. Или поне си мислехме, че се смесва. Доста се съмнявам, че се е смесвала. Но това е без значение. Важен беше символът.
— Спомням си — каза Джейсън. — Спомням си онзи първи ден, когато ти и твоите хора слязохте с канута надолу по реката и забелязахте дима от комините на нашата къща. Всички вие, цялото ви войнство, се струпахте горе на хълма да видите какво става и тогава за първи път и вие, и хората от тази къща, научихме, че не сме сами, а са останали и други.
— Запалихме големи огньове на поляната — продължи Червения облак. — Убихме едно-две говеда и си направихме угощение. Хванахме се в кръг и танцувахме около огньовете. Шумна веселба беше… Дядо ти, вечна му памет, извади една бъчвичка с уиски и всички доста се понапихме.
— Тогава за първи път се срещнахме с теб — каза Джей-сън. — Два младока, готови да се покажат на света, само че нямаше свят, пред който да се изфукат. Почти веднага си допаднахме. Ходехме заедно на лов и риболов, скитахме по хълмовете. И преследвахме момичетата.
— Хванахме някои от тях, доколкото си спомням — ухили се Червения облак.
— Не беше трудно да го сторим — отвърна Джейсън.
Те стояха и се гледаха мълчаливо в очите. После Джейсън каза:
— Нека да седнем. Сигурно има много неща, които да си кажем.
Червения облак седна на един стол, а Джейсън взе друг и се настани с лице към своя приятел.
— Колко време мина? — попита той.
— Шест години.
— Сега ли пристигате?
— Преди една седмица — отвърна Червения облак. — Напуснахме северните земи веднага след като ожънахме дивия ориз. Не бързахме. Спирахме на всяко удобно за лагеруване място и скитахме наоколо, ловувахме. Някои от младите отведоха конете надолу, на запад от реката, и ще останат там, докато ледът се стопи. По късно, когато застудее, ще се прехвърлим оттатък и ще ловуваме, за да попълним запасите си от месо за зимата. Бизони и диви говеда. Един вестоносец дойде снощи и ни съобщи, че в прериите има много от тях.