— И ако все пак решим да я колонизираме?
— Все някога ще я колонизирате. Няма как да ви спрем. Хората на Червения облак ще бъдат пометени. Мечтата на роботите ще бъде унищожена. Две култури, качествено различни от вашата, ще бъдат съсипани и вие ще имате в ръцете си една планета без стойност.
— Не, не без стойност — каза Ренълдс. — Трябва да ни се доверите заради прогреса, който сме постигнали. Заради това, което сега притежаваме. Земята ще придобие икономическа стойност като преден пост, като база, като земеделска планета. Ще си струва усилията.
Свещите закапаха от вятъра, който повя от някъде и настъпи мълчание. Всичко бе казано. Безполезно е да се говори повече, помисли си Джейсън. Той знаеше, че това бе краят на разговора. Нямаше съчувствие у тези двама мъже отсреща. Те, естествено, чудесно осъзнаваха залога, но разсъждаваха хладно, сурово и бяха готови да го използват в своя полза. Те бяха изпратени с определена мисия, тези двамата тук и онези на кораба, който обикаляше в орбита около Земята. Да, те бяха изпратени да изпълнят задачата и имаха твърдото намерение да го сторят. Не ги интересуваше какво може да стане, когато приключат мисията си — това никога не бе имало значение за тях, нито сега, нито в миналото. Общества са били смазвани, култури — изтривани, човешки животи и надежди — употребявани, благоразумието — цинично пренебрегвано. Всичко това е било жертвано в името на прогреса. А какво представлява, питаше се той, този прогрес? Как да бъде определен? Просто само мощ ли е, или включва още нещо?
Някъде се затръшна врата и мразовит есенен въздух нахлу в стаята. Чуха се стъпки, които пресичаха коридора и през прага енергично прекрачи робот, проблясващ в ритъма на своето движение.
Джейсън скочи на крака.
— Стенли! — извика той — Радвам се, че можа да дойдеш, макар и да се страхувам, че вече е късно.
Стенли посочи двамата отсреща.
— Вие ли сте онези? — попита той.
— Да, те са — изпревари ги Джейсън. — Бих искал да се запознаеш…
Роботът прекъсна представянето.
— Господа — изрече той официално, — имам съобщение за вас.
32.
Той заслиза надолу по хребета, който опасваше реката. Крачеше устремено в хладната есенна нощ. Накрая нагази в царевичната нива, където кръстците се изправяха като призрачни вигвами на лунната светлина. Зад гърба му скимтящото същество се изгърбваше в усилието си да не изостава от него, влачейки се по петите му. Някъде отвъд нивата се разнасяше самотният хохот на миеща се мечка.
Дейвид Хънт се връщаше в голямата къща на скалистия нос, в подножието на който се сливаха двете реки. Сега той можеше да се завърне, защото вече знаеше отговора или поне част от него. Вечерна звезда сигурно го чака — надяваше се да го чака. Трябваше да и кажа, мислеше си той, за заминаването си и за причината. Не беше в състояние обаче да намери думите, защото не разбираше какво става с него и се страхуваше, че обясненията му щяха да прозвучат объркано, дори и да знаеше какво иска да и каже.
Той все още носеше лъка и колчанът със стрели висеше през рамото му, макар вече да го правеше само по навик, тъй като повече не се нуждаеше от тях. Запита се, докато крачеше, колко време ги е носил, дори когато реално не са му били необходими.
Над дърветата той съзря най-горните етажи и многобройните комини върху покрива на голямата къща, тъмен силует на фона на нощното небе. Докато заобикаляше група дървета, която се врязваше в нивата, той видя бляскавия, метален предмет, приклекнал там. Гледката го накара да спре и да се сниши, сякаш лъскавото нещо криеше непозната опасност. Докато се привеждаше, той разбра какво беше това — машина, която пренася хора от звездите. Вечерна звезда му бе разказала за заплахата, която този кораб представлява за Земята и който в онзи момент вече се насочваше към планетата. А ето, че по време на краткото му отсъствие, той беше пристигнал. Почувства разтърсващ страх да го сграбчва, когато видя неясните очертания на нечий силует да се мярка зад кораба.
Отстъпи крачка назад и още една, но силуетът се измъкна иззад кораба. Странното беше, че корабът го скриваше, защото той всъщност бе по-голям от него. Беше огромен и приличаше на сянка, около която се излъчваше бруталност, и докато се накланяше към него, той разбра, че не може да избяга, независимо какво разстояние бе изминал. Отдавна бе разбрал, че от него е невъзможно да се избяга. Изобщо не биваше да се опитва да го прави.
Черния скитник направи още една огромна крачка и Дейвид понечи да избяга, но внезапно се извъртя и се изправи с лице към настъпващата сянка. Ако избягам — си мислеше си той, ще продължа да бягам и никога няма да спра. Животът му щеше да мине в непрестанно бягство, както неговият народ вечно беше бягал, бягал, бягал… Сега вече нямаше повече нужда да бяга.