— Спомням си, и то доста ясно — отвърна Джейсън. — А и ти би трябвало да си спомняш. Беше млад като мен, когато се случи. И двамата бяхме на възраст, когато човек лесно се впечатлява. Трябва да е оставило неизличими спомени у нас.
Червения облак поклати глава.
— Не си спомням добре. Случиха се толкова други неща. Трудно мога да си представя друг живот освен този, който живея сега.
— Моите спомени са събрани в една книга или по скоро в много книги — каза Джейсън, показвайки лавицата зад гърба си. — Всичко е записано. Дядо ми е започнал, около петдесет години след събитието, описал го е, за да не се забрави и превърне в мит. Записал е всичко, което е могъл да си спомни, и продължил да си води записки редовно. Когато накрая умря, аз продължих делото му. Всичко е тук, от деня, в който се е случило.
— А когато ти умреш — попита Червения облак, — кой ще те замести?
— Не знам — въздъхна Джейсън.
— Джейсън, има едно нещо, което винаги ме е учудвало, но никога не съм те питал. Мога ли да го сторя сега?
— Разбира се. Можеш да ме питаш за всичко.
— Защо никога не тръгна към звездите?
— Сигурно, защото не мога.
— Но ти никога не опита. Всъщност, никога не пожела да опиташ.
— Всички заминаха, един по един — каза Джейсън, — само Марта и аз останахме. Изглежда, някой трябваше да остане. Не трябваше да обезлюдяваме напълно Земята. Та ние и принадлежим. Затова останахме, разбира се, за да заместим онези, които заминаха. Да поддържаме домашния огън. Да бъдем тук и да посрещаме другите, когато пожелаят да се върнат у дома. Да запазим планетата за тях.
— Те се завръщат, разбира се. И ти си тук, за да ги посрещнеш.
— Някои от тях — каза Джейсън. — Не всички. Брат ми Джон, замина един от първите, но никога не се завърна. Не сме чули нищо за него. Често се чудя къде ли е. Ако е още жив, разбира се.
— Ти изтъкваш отговорността като причина. Но, Джейсън, това не може да е цялата истина.
— Мисля, че е част от нея. В определен момент, дори по-голяма част от истината, отколкото е сега. Джон и аз бяхме най-възрастните. Сестра ни Джанис е по-млада. Все още я виждаме от време на време, а Марта разговаря с нея, доста често. Ако Джон беше останал, може би Марта и аз щяхме да заминем. Казах, че може би не тръгнахме, защото не можехме. Всъщност, не вярвам в това. Способността, изглежда, е наследствена. Вероятно човек я притежава дълго преди да започне да я използва. За да се развие е нужно време, а по-дългият живот ни предостави това време. Вероятно тя щеше да се развие и без това, ако не бяхме толкова заети, толкова обсебени от нашите машини. Някъде може и да сме направили погрешен завой, да сме възприели погрешни ценности и да сме позволили нашата ангажираност с технологиите да измести истинската ни, сериозна цел. Тази ангажираност може би ни е попречила да осъзнаем какво притежаваме. Нашите способности не бяха в състояние да си пробият път до съзнанието ни през дебелите пластове от проекти за машини, отчети на разходи и всичко останало. Когато говорим за способности, нямаме предвид просто отиването до звездите. Твоите хора не ходят там. Може и да не е нужно да го правите. Вместо това, вие станахте част от околната среда, живеейки в нейната пазва и разбирайки я. Така се случи при вас…
— Но щом можеш да заминеш, защо не го направиш? Със сигурност можеш да си го позволиш за известно време. Роботите ще се грижат за нещата. Те ще поддържат огъня и ще са готови да посрещнат онези, които решат да се завърнат.
Джейсън поклати глава.
— Сега е твърде късно. С годините все повече се влюбвам в тази къща и в тази земя. Чувствам се част от тях. Загубен съм без полето и къщата, без Земята. Не бих могъл да живея другаде. Човек не може да върви по същата земя, да живее в същата къща в продължение на почти пет хиляди години и да не…
— Знам — каза Червения облак. — Поради увеличаването на членовете му нашето племе се разпадна и се пръсна на многобройни групички. Някои са в прериите, други на изток, в горите. Аз останах верен на тези две реки…
— Извини ме за лошите ми маниери — сепна се Джейсън. — Трябваше да попитам най-напред за госпожа Облак. Как е тя?
— Щастлива е. Тя е в стихията си, когато се налага да установяваме бивак и да ръководим народа си.
— А синовете и внуците ви от всички поколения?
— Само неколцина от тях са още с нас — каза Червения облак. — Останалите внуци и синовете ни са с другите групи. От време на време научаваме по нещо за тях. Бягащия елен, внукът ми от трето поколение, беше убит от мечка гризли преди около година. Пратиха бързоходец да ни съобщи вестта. Иначе всички са добре и са щастливи.