А машината приближаваше неумолимо. Струваше ми се, че и лявата ми ръка е пламнала, но знаех, че няма да мръдна оттук, докато един от нас не бъде унищожен.
Подозирам, че продължих да изпепелявам робота и след като спря, защото вече бях затворил очи и не видях кога се случи.
Щом осъзнах, че съм останал жив достатъчно дълго, вдигнах глава и веднага я отпуснах. Всичко беше наред, но не можех да шавна.
След половин минута си казах, че трябва да се изправя и продължа. Иначе щях да загубя преимуществото от бушуващия в кръвта ми адреналин, да отслабвам и задрямвам от болка и преумора. Олюлях се, когато посегнах да взема последната граната от колана на скафандъра.
Сетне се изправих срещу крепостта.
Голямата метална врата на сградата беше затворена. Задърпах я настрани, но беше блокирана. По стените зееха предостатъчно дупки, но зад тях вилнееше пожарът. Отстъпих предпазливо, очаквах да ме помете взрив, когато изпепелих заключващия механизъм.
Нищо не се случи. Нямаше мини.
Влязох в най-обикновено фоайе, само че беше пусто, задушно и задимено.
Прокрадвах се напред, готов да стрелям при първото движение и се озъртах за скрити оръжия, бомби или газопръскачки. Надявах се да са повредени или лишени от захранване. Прехвърлях в ума си плановете на постройката.
Имах предчувствието, че ще намеря Стайлър долу, в мозъчния център. Беше и най-сигурното, и най-уязвимото място в целия комплекс. Докато се промъквах към задната половина в търсене на стълба, гласът отекна от високоговорителите наоколо:
— Не съм те подценил. От самото начало се боях от тебе. Жалко, че трябваше да се срещнем при тези обстоятелства. Притежаваш качество, което ценя особено високо — несломима воля. Никога досега не съм виждал такава упорита решимост, устременост към целта. Щом веднъж си решил да се заемеш с мен, край. Нищо не е в състояние да ти повлияе, само смъртта може да те спре…
Втурнах се по горящ коридор, прескочих отломки, а пръскачките ме поливаха усърдно.
— … знаеш ли, двамата трябваше да си разменим местата. Замислял ли си се някога какво би се случило, ако Отело се сблъскаше с проблема на Хамлет? Щеше да въздаде всекиму заслуженото още след разговора си с призрака. Едно-единствено действие без никакви трагедии. Съответно и датчанинът би решил дилемата на горкия мавър, без да му мигне окото. Жалко, че все така става. Ако бях на твое място, досега щях да контролирам напълно КОЗА. Бяха в ужасно състояние. Честно ти казвам! Това нападение срещу „Доксфърд“ е един от предсмъртните им гърчове. Големите шефове се мразеха помежду си повече, отколкото ненавиждаха конкурентите си. Ти можеше да се възползваш от славата си на безмилостния прадядо и набързо да ги строиш в редичка. По дяволите! Вече няма значение. Знам отговорите на всички проблеми, освен на своите. А ако ти беше на мястото ми и знаеше колкото мен, вероятно би предотвратил войната. Само че аз не го направих, така че няма смисъл да се терзая сега. Още претеглях кой ще е най-добрият избор, когато започнаха да избухват бомбите. Докато ти щеше да действаш…
Вратата към стълбището се беше заклещила. Срязах я с лазера и отвътре забълваха кълба дим, но аз задържах дъх и препуснах по стъпалата.
— … а аз още размишлявам какви възможности има за овладяване на сегашното положение…
Стигнах опипом до първата площадка и продължих надолу. Очите ме смъдяха и се пълнеха със сълзи. И вратата към подземието беше заключена. Изгорих ключалката, а вече ми се виеше свят, кръвта туптеше в слепоочията ми. Озовах се в поредния пламнал коридор. Пробягах го, пробих още една врата и влязох в сгорещено като фурна, но все още незасегнато от пожара преддверие.
Бързах, преодолявайки вратите по пътя си и все очаквах експлозия, откос, задушлив облак газ. Въздухът ставаше по-хладен и чист, накрая взе да ми се струва съвсем поносим. Лампите светеха и макар навсякъде да имаше високоговорители, чувах само накъсано дишане и шепот, който ми приличаше на нечленоразделни ругатни. Продължавах да се чудя дали Стайлър е сам. Още не бях се сблъскал с жив човек, откакто кацнах на Алво. Предполагах, че ако имаше други, щяха да потърсят убежище в светилището на Стайлър, но монолозите му показваха, че е сам и може би отдавна. Но къде ли бяха останалите? Предполагаше се, че многоброен персонал трябва да обслужва комплекса. Така или иначе, скоро щях да науча отговора. Зърнах тежката плоча, преградила достъпа до убежището му. Пристъпих предпазливо към нея и установих, че е блокирана, както и очаквах. Вдигнах лазера и започнах да режа. Само че зарядът се изчерпа, преди да се справя с ключалката.