Разбира се, имах още една граната. Но ако я използвах, щях да се лиша от единственото си оръжие, убиващо от разстояние. Оставаше да разчитам на ръцете си и на стилета, който си бях избрал в Сицилия. Инструкторите ми се превиваха от смях, когато настоях да го взема. Не вярваха в талисмани.
Извадих дългия тънък нож от ботуша си и захвърлих безполезния лазер. В другата си ръка стисках гранатата.
— Сигурно очакваш твоите съучастници да те приберат оттук, щом си изпълниш задачата — разнесе се гласът на Стайлър от високоговорителите. — Но когато не дойдат, ще започнеш да се чудиш дали не са те изоставили, или съм ти казал истината за опустошението на Земята. Аз ти казах истината. После ще потърсиш начин да се измъкнеш сам от Алво и ще установиш, че е невъзможно. Ще заподозреш, че си единственият човек тук. И ще бъде вярно. Накрая ще ти се иска да ми беше повярвал, защото ще проумееш, че заедно с мен си унищожил решенията на разнообразните си проблеми.
Отстъпих назад, хвърлих гранатата и се притиснах в плитката ниша до вратата.
— Отпратих всички. Предвидих какво ме чака още преди месеци. А след войната е твърде съмнително някой да се върне тук. Бежанците се прехвърлят на светове, където е започнало изграждането на…
В това затворено пространство взривът ми се стори чудовищен. Изскочих от прикритието, преди да затихне ехото, преди парчетата да са изпопадали на пода.
Ако наистина е отпратил всички оттук, значи е нямало кой да ме отведе при него, ако бях спрял, както ми предлагаше. Искал е само да има неподвижна мишена пред себе си. Майната му! Всякакви кълнове на симпатия към него повехнаха в душата ми.
Прелетях със скок през изкорубената рамка на вратата, готов да забия стилета.
Не се помайвах нито миг, а огледах обстановката, както тичах. Останах излъган в очакванията си за ренесансов разкош. Цялата отсрещна стена беше заета от огромен пулт, а по другите имаше множество екрани, показващи долината от различни гледни точки, както и части от вътрешността на комплекса. Предната част на залата беше отделена с декоративен параван, имаше килими и мебели като в нормално жилище. Стайлър, съвсем същият като на снимките, седеше пред малко метално бюро до лявата стена. Сложна машина, може би продължение на колоса отсреща, се подаваше от стената и обхващаше половината му тяло. От бръснатата му глава излизаха какви ли не проводници и свършваха в машината. Гледаше ме. Държеше пистолет.
Не успя да ме улучи с първия изстрел. Натисна три пъти спусъка на малокалибреното си оръжие, преди да го избия от ръката му. Забих стилета в слънчевия му сплит и той се свлече в креслото, от което се бе надигнал.
— Ти ще… — започна, след това само отвори и затвори уста.
Изненадата проби за миг през гримасата на лицето му. Дясната му ръка се отпусна и натисна малко лостче, после тялото се похлупи по лице на бюрото.
До ръката ми, с която се опирах тежко на бюрото, звънна телефон. Зяпнах нещото като омагьосан. Не можех да помръдна, толкова беше нелепо. Потиснах дивия си кикот, защото знаех, че отприщи ли се веднъж, няма да спре скоро.
Трябваше да знам, иначе никога нямаше да намеря спокойствие.
Посегнах и вдигнах слушалката.
— … намериш вероятна утеха — продължи гласът — в сградата отсреща.
Преборих се с внезапно обзелото ме желание да закрещя, само стиснах по-силно слушалката. С другата ръка сграбчих Стайлър за рамото и го дръпнах да се облегне. Беше мъртъв или поне толкова близо до рая, че едва ли имаше някаква разлика.
— Невроните още препредават импулси, а с допълнителните си устройства мога да включа всички работещи машини, макар че вече нямам контрол над гласните си струни. Ще бъдеш принуден да изучиш онова, което ще откриеш в другата сграда. Няма да ти е лесно. Голяма е вероятността да се провалиш. Но алтернативата е да прекараш сам остатъка от живота си. Тук. Ще разполагаш с обучаващи програми, архиви, моите записки, с книги. Имаш на своя страна само времето и сам ще избереш да се опиташ или да се откажеш. Досега предвидих правилно всичко, но съм дотук…
Щракане, последвано от сигнал за прекъсната линия.
Свлякох се на пода, загубвайки съзнание.