Тук… тук… и там… отново и отново. Годините, клонингите, порталите… Научих се.
Проучих всички материали в бъдещото Нулево крило. Другата възможност беше още по-страшна форма на лудост от онази, която вече познавах. Трябваше непременно да се измъкна, да потърся Джулия, да направя нещо.
Измъкнах се. Тъй и не намерих гроба й, ако изобщо го имаше. Успях да установя, че тя не е била сред онези, които са се добрали до Дома, чиито Нива бяха пръснати по още неподготвените за заселване от човека светове.
Измъкнах се. Имах много неща за забравяне, но с толкова време за самовглъбяване си изясних какво точно ми пречи. Разполагах и с необходимите технологии за заличаване на всичко, което не можех да понасям в себе си. Реших да го направя. Искаше ми се да сторя същото и с цялото човечество — по-точно с остатъка от него — и стигнах до заключението, че и за това може да се намери начин. Само че щеше да се проточи повече. Процес на нравствена еволюция, а аз щях да го насочвам и да участвам в него заедно с останалите, но винаги крачка пред тях. Така си го представях, защото все някой трябваше да се грижи за мръсната работа, за която бях особено подходящ. Това ме удовлетворяваше. Унищожих част от себе си и заварих първата скоба на мястото й. Другите можеха и да се издърпат при извънредно положение, но тази не, защото исках Анджело ди Негри да си остане мъртъв. Мразех го. После събудих клонингите. Вярвахме си напълно. Измъкнахме се.
Втора част
1.
Когато усетих куршума да пронизва сърцето ми, моята първа реакция беше безкрайно изумление. Как?…
После вече бях мъртъв.
Не помня да съм се разпищял, макар Мишката да разправяше, че станало точно така, а отгоре на всичко дясната ми ръка се вкопчила в гърдите. После съм станал като дървен, отпуснал съм се и съм замрял неподвижно. Трябваше да повярвам на горкото момиче, защото това се случи в собственото й легло.
Налудничава мисъл се стрелна през съзнанието ми в мига, преди да умра: „Извади седма скоба!…“ Нямах представа защо.
Помня лицето й, зелените очи, полуприкрити от дългите ресници, розовите устни, отворили се в усмивка. После усетих болката, връхлетя ме изумлението. Не чух изстрела, който ме довърши.
По-късно някакъв лекар обясняваше, че със сърцето ми всичко е наред въпреки тревожните симптоми. Нямало никакви явни причини да изпитвам болки в гръдния кош и да припадам. И без това ми беше ясно какъв е случаят, исках само да се махна от Амбулаторията, за да се отправя веднага към Крило 18, Библиотеката, ниша 17641. Там щях да се оправя с последиците от моята трагична смърт.
Но ме задържаха още няколко часа, настояваха да си почина. Ама че глупаци! Щом със здравето бях наред, защо да почивам? Пък и не можех да се отпусна, разбира се. Току-що ме бяха убили.
Чувствах се много изплашен и озадачен. Как е могъл някой да извърши подобно нещо? И каква е причината? Както си лежах, заобиколен от стерилната белота, треперещ и едновременно плувнал в пот, съзнавах колко е важно да тръгна незабавно, да видя какво са направили с мен, да прикрия бързо следите. Но изпитвах ужасна погнуса и боязън от гледката, от свидетелството за престъплението. Тези колебания ми отнеха немалко време, през което изобщо не помръднах. Запазвах достатъчна част от разсъдъка си, за да разбирам, че ще бъда безполезен, докато не се освободя от първоначалното си объркване.
Затова си наложих да анализирам чувствата си. Убийство! Нещо нечувано в наши дни. Дори не си спомнях кога бе извършено предишното, а пък бях по добре осведомен от останалите. Строгото възпитание от най-ранна възраст и множеството заместители на склонността към насилие почти не допускаха това, а даже и да се случеше патологичен изблик на агресия, значителният напредък на медицината позволяваше на лекарите да закърпят навреме жертвата. Но хладнокръвно, обмислено убийство… Да, от последното наистина бе изминало много време. Някакъв по-цинично настроен призрак на мое предишно „аз“ нашепваше, че може би точно хладнокръвните, обмислени убийства не са предизвиквали подозрения, затова не знам нищо за тях. Набързо прогоних натрапника в пълната забрава, която отдавна заслужаваше. Не се оставих да ме убеди или поне така си мислех. При качеството на събираната за всеки в Дома информация предположението ми изглеждаше невероятно.
Лош късмет бе, че неприятната задача се падна точно на мен. Сега трябваше да направя онова, което току-що бях отхвърлил като постъпка, немислима за друг. Тоест да реша как да прикрия факта, че нещо се е случило. В края на краищата нали бях особен случай? Не влизах в общата сметка…