Кискането ме стресна, особено щом усетих, че излиза от собственото ми гърло.
— Добре казано, стар досаднико! — говорех си аз. — Май долавям ирония в станалите събития.
„Дрън-дрън! Та ти изобщо нямаш чувство за хумор, Ланге!“
— О, все пак оценявам нелепостта на положението си. Но не виждам повод за смях в едно убийство.
„Не и когато ние сме жертвата, а?“
— Послужи си не с най-правилното местоимение.
„Все едно. Нека бъде, както ти харесва. И твоите ръце са не по-малко изцапани.“
— Аз не съм касапин! На никого не съм посягал!
Потиснах напиращия кикот.
„А какво мислиш за самоубийството? Нещо да кажеш за мен например?“
— Човек има право да върши каквото пожелае със себе си! А ти… ти си нищо! Дори не съществуваш!
„Тогава защо се вълнуваш? Да не ти е изгорял бушонът? Не, Ланге. Истински съм. А ти ме уби. Само че още съществувам. И ще настъпи моментът на моето възкресение. Ти самият ще ме върнеш към живота.“
— Никога!
„И то защото съм ти нужен. Мигът наближава!“
Задавен от гняв, прогоних предшественика си във въображаемото чистилище, където му беше мястото. Известно време проклинах факта, че съм такъв, какъвто съм, но и съзнавах, че бях преживял срив, причинен от травмата на собствената ми смърт. Скоро ми олекна. Напомних си, че докато хората си остават все същите, трябва да продължавам да нося кръста си, всеки път по различен начин.
Аз/ние трябваше да изчакаме, докато получа възможността да направя нещо. Да чакаме и да се крием. Колкото повече се бавех, толкова по-трудно щяхме да се изплъзнем, дори да не бях обект на постоянно наблюдение. Всички ние разбирахме и това, но оценявахме дълбочината на моите чувства и необходимостта от време, за да се овладея достатъчно.
Скръцнах със зъби и свих юмруци. Не можех да си позволя да се самосъжалявам. Трябваше да го отложа за по-късно.
Заставих се да стана и да прекося стаята до мивката. От огледалото над нея ме гледаше собственото ми отражение — посивяла коса, тъмни очи, лице на петдесетгодишен. Прокарах пръсти през косата си и си отправих измъчена усмивка.
— Жалка гледка — казах на самия себе си и ние си кимнахме в знак на съгласие.
Пуснах студената вода и наплисках обилно набразденото си от бръчки лице, измих си ръцете и се почувствах малко по-добре. Започнах да мисля само за непосредствената задача и извадих дрехи от скрита в стената ниша. Щом веднъж се раздвижих, вече не можех да стоя така. Трябваше да се махна оттук. Натиснах звънеца и закрачих нервно из стаята. Спирах няколко пъти пред прозореца и се заглеждах в малкия, заобиколен от стени парк, където се мяркаха само неколцина пациенти и посетители. Високо над всички нас светлините отслабваха — започваше нощният период. Виждах три от приличащите на тирбушони пренасящи колони и широките веранди на галерия далече вляво. По подвижните пътеки и кръстовищата нямаше много хора, не забелязах и никаква летяща кола.
Отзовалата се сестра доведе след малко младия лекар, който бе установил, че нямам здравословни проблеми. И понеже вече бяхме на едно мнение по въпроса, той ме пусна да си вървя. Благодарих му и излязох. Докато вървях по наклонената рампа към най-близката подвижна пътека, наистина открих, че се чувствам доста по-добре.
Отначало не ме беше грижа коя посока ще избера. Исках само да се отдалеча от Амбулаторията с всичките й миризми, напомнящи ми за моята скорошна злополука. Минавах край огромни аптечни складове, понякога над мен прелитаха въздушни линейки. Стени, прегради, платформи, рампи — всичко беше бяло и лъхащо на дезинфекция. Преместих се навътре към най-бързата пътека и започнах да се отдалечавам с нарастваща скорост от санитари, сестри, лекари, пациенти и техни близки. Радвах се да се отърва от тях. Мразех това място, предназначено за онези, които се възстановяваха, както и за другите, лишени от такъв късмет. Пътеката се шмугваше през края на парк, където такива нещастници седяха по пейки и в моторизирани колички в очакване на деня, когато черната порта ще се отвори и за тях. Сред плетеницата на металната мрежа над главата ми подобни на грабливи птици кранове пренасяха всичко необходимо за решаването на твърде сложното уравнение „хора-предмети-енергия-пространство“. Прехвърлих се от пътека на пътека поне десетина пъти и си отдъхнах чак в изпълнената с тълпи, ярко осветена Кухня. Тук ароматите, движението, звуците и цветовете ми напомниха, че другото вече е останало зад гърба ми.