Отбих се в малка, огряна от светлини закусвалня. Бях изгладнял, но след първите хапки престанах да усещам вкуса на храната, само дъвчех и преглъщах механично. Все се озъртах към другите в залата. Неволно се питах: „Може ли да е някой от тях? По какво да различа един убиец?“
Можеше да е всеки… стига да има мотив и склонност към насилие, а това трудно се разпознава по изражението на лицето. Колкото и да не вярвах, че някой притежава тези съставки, все пак неизвестният ги бе проявил само преди няколко часа.
И вече не изпитвах глад.
Можеше да е всеки…
Обзе ме желанието да се махна. Всичко наоколо ми се струваше зловещо. Откривах заплаха в небрежните жестове и погледи наоколо, всеки мускул в тялото ми се напрягаше, когато край мен минеше някой с поднос. Знаех, че ако закачи стола ми или само се докосне до мен, ще скоча с крясък.
Щом видях, че проходът между масичките се е освободил, веднага закрачих по него. Едва се сдържах да не затичам към подвижната пътека. Дълго се прехвърлях — не исках да попадна в блъсканица, но и се боях да остана сам. Чувах тихите проклятия, които сякаш сами се изтръгваха от устата ми.
Разбира се, имаше място, където щях да заваря хора и можех да се освободя от страха си. Почти не се съмнявах в това. Лесно беше да проверя, но се опасявах, че настроението ми е доста заразително и предпочитах да не се издавам, докато не се успокоя. Най-просто беше да отида там — на местопрестъплението.
Реших, че първо ще изпия нещо. Само че нямах желание да си поръчам в това Крило. Защо ли? Пак се държах неразумно. Започваха да ме притесняват на собствената ми територия.
Последвах указанията на светещите горе табели и се насочих към най-близката телепортираща станция.
Най-сетне видях в далечината внушителната стена с вечно променящата се мозайка от цифри и букви. Слязох от пътеката пред станцията и се загледах в списъка на маршрутите. Рехава нишка пристигащи се изнизваше през изходите, други стояха или седяха наоколо и хвърляха по едно око на разписанието. Научих, че Портал 11 би ме прехвърлил в Коктейлбара на Крило 19 след шест минути. Влязох в затвореното пространство пред 11 — нямаше никаква опашка — и подадох картата си за сканиране. Тихо бръмчене, после щракване и зарешетената врата в дъното се плъзна встрани.
Качих се по рампата до чакалнята на Портала. Заварих трима мъже и момиче в униформата на медицинска сестра. Може би се грижеше за единия от мъжете, стар особняк в моторна количка, макар че не стоеше до него. Той ме загледа внимателно и се усмихна полека, сякаш се готвеше да подхване разговор. Все още не се чувствах способен за контакт и извърнах глава. Преместих се по-надалече от него. Единият от двамата други стоеше до Портала, почти скрит зад четивото си, а вторият крачеше с куфарче в ръка и често поглеждаше към часовника.
Когато светна червената лампа и зазвуча приглушеният звънец, тръгнах последен към Портала. Отново подадох картата си за проверка и минах през входа. Когато влязох в подземния тунел, чувах тих пукот наоколо, а в ноздрите ми нахлу миризмата на озон. На стотина метра пред мен се проточваха металните стени на тунела, осветени мъждиво от позамърсени лампи. Виждах хаоса от обяви и рисунки по стените, а на пода — дребни боклуци.
По средата на тунела нисък набит мъж четеше рекламен плакат, скръстил ръце зад гърба, а между устните си премяташе клечка. Обърна се ухилен към мен, когато го доближих.
Свърнах наляво, но той пак ми препречи пътя. Спрях и скръстих ръце на гърдите си, с пръстите на дясната освободих магнитната закопчалка под мишницата си и напипах дръжката на зашеметяващото пистолетче.
Усмивката на мъжа стана съзаклятническа, той ми кимна и прошепна:
— Снимки…
Без да чака някакъв отговор, той бръкна под якето си. Отдъхнах си, защото не посягаше за оръжие, а наистина извади тесте снимки, щръкнало от вътрешния му джоб. Пристъпи към мен и започна да ги прехвърля в ръцете си.
На друго място и не точно в този момент сигурно щях да го арестувам или да го разкарам грубо според настроението си. Но в подпространствения тунел въпросът за юрисдикцията винаги беше малко по-деликатен, особено ако мъжът бе изчакал тук няколко прехвърляния, а това ми се струваше най-вероятно. Пък и сега изобщо не ме занимаваха професионалните ми задължения. Понечих да го заобиколя.