Той се вкопчи в ръката ми и поднесе снимките към очите ми.
— Какво ще кажеш, а?
Погледнах неволно. Сигурно настроението ми беше още по-далече от обичайното, защото не можех да се откъсна от лъскавите снимки, които ми показваше една по една.
Не знам защо тези изображения ме очароваха, макар да ги бях виждал много пъти. Имаше три снимки на Земята от Космоса, по една на всяка друга планета в Слънчевата система и още десетина на небесни тела около други звезди, както и на цели звездни купове. Бях странно развълнуван и леко се подразних от слабостта си.
— Красиво е, нали?
Кимнах му и мъжът веднага отсече:
— Получаваш всичко за петдесетачка.
— Ти си луд! Искаш прекалено много.
— Ама снимките са страхотни.
— Вярно — признах, — но не и на тази цена. И нямам петдесет долара в себе си.
— Ще ти дам шест по избор за двайсет и пет.
— Не.
Можех просто да му кажа, че никога не нося налични нари, и да приключа пазарлъка. На теория не се и нуждаех от пари, защото картата ми за самоличност служеше и за разплащания от личната ми сметка. Естествено всички носят и по малко налични за покупки, които не желаят да бъдат записани. Можех да го пратя по дяволите и да си продължа по пътя.
Е, добре, колебаех се, макар да не ми беше ясна причината. Вероятно тези снимки ме привличаха въпреки всичко. За да се отърва по-бързо от психотравмата си, реших да угодя на неврозите си и да купя две-три.
Избрах отчетлива, контрастна снимка на Земята и една с бяло-черната спирала на Млечния път. Струваха ми по два долара. Прибрах ги до пистолета си и се отдалечих от мъжа с натрапчивата усмивка и клечка между зъбите.
След малко се озовах пред коктейлбара на Крило 19. Стъпих на подвижната пътека. Тук беше вечна нощ и точно затова мястото ми се видя подходящо. Мракът скриваше тавана, а малките осветени пространства приличаха на лагерни огньове сред необятна равнина. Останах на най-бавната пътека — съвсем сам. Четиримата, които минаха заедно с мен през Портала, не се виждаха никакви. Прехвърлих се няколко пъти, докато стигнах в по-тъмен район далече наляво. Минах край грижливо разположени ниши и кътчета във всевъзможни стилове. Някои бяха заети, повечето пустееха. Тук-там се натъквах на веселящи се групички, чувах откъси от мелодии и смях. Понякога зървах двойки, допрели главите си над масичките, по които трептяха слаби светлинки. Веднъж забелязах и самотник, облегнал се тежко до бутилката. Сигурно изминах няколко километра навътре, преди да ме обземе отпускащото чувство на усамотение. Чак тогава слязох от пътеката, за да потърся подходящо място.
Свих зад ъгъл, минах по мостче, шмугнах се между няколко фалшиви палми и побързах да се отдалеча от този натрапчив полинезийски декор. Още няколко криволици ме отведоха до изненадващо малко ъгълче. Настаних се на плетен стол до маса, протегнах ръка и включих имитацията на газена лампа. Мекото жълтеникаво сияние ми откри кресла с дантелени покривала, пиано, два-три безизразни портрета, цял шкаф скъпо подвързани книги. Бях попаднал във викториански кабинет и си казах, че точно тук, където лъхаше на устойчивост и сигурност, мога да се отпусна.
Намерих обслужващия модул под масичката. Пъхнах картата си в процепа и си поръчах джин с тоник. Хрумна ми да поискам и пура. Сигналът избръмча след секунди, вдигнах капака и наредих всичко на масичката.
Отпих първата студена глътка и запалих пурата. Превъзходен вкус. Поне за малко се отърсих от мислите си, просто седях, сякаш загърнат в приятните усещания. Накрая обаче нещо се размърда в дълбините на съзнанието ми, ръката ми се плъзна към джоба на якето и извади двете снимки. Поставих ги една до друга и се загледах в тях.
Същото очарование и подобието на тъга по отдавна невижданото…
Взирах се в Земята и величествената звездна река, опитвах се да анализирам чувствата си, но напразно. Обхвана ме напрежение. Какво ли будеше у мен тези емоции?
Дали бяха присъщи на стария Ланге, покойния ми старши предшественик? Може би беше нещо свързано с него, с пожертваната част…
Имаше само един начин да се убедя — процедура, предвидена за извънредни ситуации. Не си спомнях да е била използвана някога. Въпреки ужасното произшествие, още не смятах, че ровенето в посттравматичното състояние оправдава подобна крайна мярка. Мъртвите са си мъртви, и то по основателни причини. Колкото и сериозно да изглеждаше сегашното ми положение, дори не можех да си представя такова стечение на обстоятелствата, което да изисква изваждането на седма скоба…