Скоро пред очите ми се разкри смайваща гледка. Разрошен мъж в дрехи на свещеник седеше пред клавишите. Малък свещник пръскаше бледа светлина край него, а две бутилки вино му правеха компания. Влязох в сектора. Мъжът ми се усмихна, после отново притвори очи и продължи да свири. Но когато го доближих, отвори очи и усмивката му се стопи, долната му челюст увисна от ужас. Пръстите му неловко изтръгнаха последен дисонанс от органа. Човекът се разтрепери.
Постоях нерешително, умувайки как да постъпя. Другият обаче сложи край на колебанията ми, като вдигна глава и отлепи длани от лицето си. Вторачи се в мен, дишайки тежко и промълви:
— Не ме измъчвайте. Ще изявите ли волята си?
— За какво говорите?
— Решихте ли да изпълните желанието ми?
Погледът му се плъзна към краката ми, после мъжът се озърна за миг към олтара. Забелязах, че кръстът е обърнат надолу.
Свих рамене незабележимо. Нищо особено. Местният проповедник решил да се прехвърли в другия отбор. Струваше ли си да губя време, за да науча поводите и подбудите за решението му?
Прецених, че е важно, защото нямаше съмнение, че човекът съвсем наскоро е понесъл тежко сътресение на психиката.
— Е?… — плахо подкани той.
— За кого ме смятате? — отвърнах с въпрос.
Изкриви устни в кисела усмивка и наведе глава.
— Видях откъде се появихте. Не отделях поглед от черната порта, откакто принесох жертвата. И щом ви зърнах, засвирих най-уместната музика.
— Ясно. И към какви облаги се стремите?
— Чухте ме и дойдохте. Знаете желанията ми.
— Не изпитвай търпението ми! — изръмжах. — Искам да го чуя от тебе! Веднага!
Очите му се разшириха от страх и той се просна по корем пред мен.
— Не съм искал да ви обидя! Стремя се само да изпълнявам волята ви!
— А какво изведнъж те накара да разбереш кое е добро и подходящо за тебе?
— Когато се случи и хората започнаха да идват при мен със своя ужас… Изнасях проповеди, четях молитви. А хората все прииждаха. И накрая ме осени прозрение. Още преди енергията да спре. Дори преди да дадат заповед за евакуация. Разбрах, че сме прокълнати. Знаех, че сме оставени на погибел и си помислих: „Тогава нека се обърнем покорно към неправедния и нечестивия, защото в падението си ще заслужим да ни пренесе в своите вечни селения.“
— Според тебе защо сте прокълнати?
— Заради своята надменност, вражди, тайни копнежи…
— Всъщност те питам какво точно се случи.
Вдигна глава да ме изгледа недоумяващо.
— За взривовете и останалото ли говорите?
— Да. И стани най-сетне.
Изправи се и отстъпи заднешком. Когато краката му опряха в скамейката, аз кимнах:
— Я седни.
— Взривовете се разнесоха преди няколко часа — започна той. — Разкъсаха стената и ни показаха… звездите. О, Боже! — Стресна се по смешен начин и промърмори: — Моля да ми простите.
— На кое ниво стана това?
— Дневната — измънка той и се озърна с копнеж към бутилката.
Въздъхнах. Тъй значи. Четири нива под това, на което се намирах, а Библиотеката беше само две по-долу. Значи стената се е пръснала на парчета… Взривът трябва да е бил внушителен.
— А след експлозиите? — подканих проповедника.
— Хората се втурнаха да бягат. После всички проумяха какво се е случило и се залепиха да зяпат. — Облиза устни и пак стрелна с поглед бутилката. — Накрая отново побягнаха надалече от дупката.
— Пийни си — разреших му.
Той награби бутилката и отметна глава. Наблюдавах как гръклянът му мърдаше яко при всяка глътка.
Крило 5… Поне бе избрал планета с достатъчно благоприятни условия, където да предизвика катастрофата. Атмосферата беше годна за дишане, макар и да дразнеше малко гърлото и белите дробове, а температурата оставаше поносима и през нощта.
— Ти надникна ли?
Свещеникът отдели бутилката от устните си, кимна и се закашля. След миг посочи олтара.
— Съзрях вечността. Небето се простира в безкрая. Видях и светлините… Надуших смрадта на Геената огнена. Хора пищяха и падаха в несвяст. Други се блъскаха, за да погледнат. Някои бягаха. Имаше и такива, които излязоха навън и мисля, че се изгубиха. Най-после ни изтласкаха настрани от дупката и ни принудиха да напуснем онова ниво. Може вече и да са възстановили стената. Мнозина дойдоха в Катедралата. Непрекъснато отслужвахме литургии. Сам аз изнесох три проповеди. И се чувствах все по-особено. Знаех, че е настъпил Страшният съд. И разбрах, че до един сме недостойни. Това е краят. Домът е пред разруха, а небесата са се разтворили. Човекът е нищожен и лишен от добродетели. Осъзнах това, щом се изправих пред вечността. — Той поспря колкото да пийне малко вино и продължи: — И повече не можех да продължавам. Как да се моля за спасение от участта, която сами си навлякохме? Реших, че е по-добре да приема смирено съдбата си. Затова дойдох тук, по-далече от останалите. Всички те са ей там. — Посочи осветения район. Вече не се съмнявах, че трепкащото сияние е от множество запалени свещи. — Извърших онова, което е уместно за времена като тези. Вземи ме със себе си, господарю — завърши той и хлъцна.