— Не съм онзи, когото си призовавал — казах му и тръгнах да си вървя.
— Не! — изхленчи той, после чух дрънчене и бълбукане от разлятата бутилка. Свещеникът изруга грозно и се спусна да я вдигне. — Видях те да излизаш оттам! — писна след миг. — Дойде през черната порта!
— Грешиш.
— Не! Още вярвам на очите си! Кой си ти тогава?
Жалкото му объркване май ме бе подтикнало към по-философско настроение, отколкото предполагах, защото наистина се замислих над въпроса му и отговорих честно:
— Наистина не знам.
После си тръгнах.
— Лъжец! — кресна мъжът зад гърба ми. — Цар на лъжите! — И заплака. — Значи адът е тук… — чух отслабващия му глас.
Побързах да се отдалеча. Мислех си за реакциите на останалите наоколо. Чудех се дали неговият случай е типичен. Надявах се да не е вярно и че е отклонение от нормата. Все пак искахме да ги насочим по друг път.
Вървях до неподвижната пътека, водеща към пренасящата колона. Малки групички се влачеха край мен и в двете посоки. Единственото мъждиво осветление беше от знаците с автономно енергийно захранване, свещите в Катедралата и ръчни фенери, носени от скитащите.
През следващите пет-десет минути подминах две дълги шествия, сред които нямаше човек без запалена свещ в ръце. Изобщо не забелязах самотни пешеходци.
Пак се замислих за липсата на енергийно захранване. Произшествието едва ли бе наложило пренасочване на електрическите линии, дори на едно-единствено ниво. Не, сигурно имаше още някакъв саботаж в Подземието. А това подсказваше за бомба със закъснител, защото имах впечатлението, че Блек се отличава с характер на вълк-единак. Значи много внимателно е съставил графика на действията си. Атаките срещу семейството, пробива в стената, повредите в електрическите мрежи. Вече напипвах някаква закономерност, но още не можех да я проумея. И вероятно щеше да се наложи да го ликвидирам, преди да узная нещо от него. Другият възможен резултат от сблъсъка също не би допринесъл за по-добрата осведоменост на семейството. Жалко. Цялото това планиране, хитроумие, усет… и успехът означава, че унищожаваш единствените, които са способни да оценят дарбите ти. Беше печално. Както и да го погледнех.
Скоро влязох в колоната. Мрак и неподвижност. Тръгнах надолу по спиралата. Подминах следващото ниво — Спалнята, защото различих отблясъците на няколко пожара, при това един беше съвсем наблизо. Наоколо се щураха хора и отначало се усъмних дали не са се поддали на паниката и дори сами да са запалили огньовете. Не бях справедлив. Повечето се опитваха да гасят с платнища и с кофи вода. Май нещо се бе объркало и с автоматично задействащите пръскачки. Многобройни противопожарни машини се устремяваха към пламъците — и по повърхността, и във въздуха сред застиналите в най-различни положения кранове.
На следващото ниво, за моя радост, нямаше признаци на сериозни бедствия. Пред мен се движеха множество светлинки, носени от хора. Отдъхнах си, че господин Блек не се бе отдал на подпалвачески страсти и в Библиотеката.
Доколкото виждах, немалко хора влизаха в колоната, но никой не идваше насреща ми. Значи всички слизаха към повредената Дневна. Чудех се какво ли ги влече натам.
Мислено си припомних подредбата на това ниво и тръгнах към аварийния хангар на около половин километър от колоната. Смятах да използвам някакво въздушно возило, защото споменатият от Гленда номер се намираше доста далече оттук.
Стигнах до изхода и побързах да се дръпна встрани, защото групи хора непрекъснато нахлуваха в колоната и се затичваха надолу по спиралата. Говореха оживено, някои почти истерично. Мнозина бяха помъкнали вързопи.