— Къде отивате? — попитах мъж, който поспря до мен да си поеме дъх.
— Навън.
Не можах да повярвам на ушите си.
— Как тъй „навън“? Нима ще излезете от Дома?
— Че какво друго да правим? Домът се разпада.
— Но вие не можете… тоест, нали са закрили дупката и са отцепили района?
Той се разсмя.
— Послушай ме и ела с нас. Отначало няма да повярваш на онова, което ще видиш.
— Защо?
— Прекрасно е!
— Но…
Мъжът отмина и скоро се изгуби от погледа ми.
Естествено разтревожих се. Дочутите откъслечни фрази показваха твърде голямо разнообразие от мотиви за това преселение — от страха Домът да не се срути съвсем скоро до жаждата за приключения. Някои бяха като омагьосани от катастрофата, други — обзети от религиозен екстаз или пък научен интерес, дори първобитно любопитство. Каквито и да бяха причините, последиците явно щяха да бъдат трайни. Никак не ми харесваше намесата на непредсказуеми явления в моята затворена и контролирана система.
Но в момента не можех да предприема нищо. Втурнах се към хангара. Пробягах в спринт последните стотина метра към зеещите големи врати. Осветих помещението с фенерчето, което отнех от блъсналия се в мен мъж. Вляво долу имаше две машини. Прескочих парапета, увиснах на ръце и скочих на площадката.
Едното крилато возило беше полуразглобено за ремонт, другото — натикано в нишата си. Проверих горивото, дръпнах преградата и напъвайки се с всички сили, успях да го избутам на площадката. Двигателят се включи веднага и след минута бях във въздуха. Избирах посоката внимателно, летях плътно под тавана с включени предни и странични фарове, за да не се блъсна в някой кран или колона. А под мен, същински фотографски негативи на мушици около свещ, светлинките се стичаха към тъмната колона.
Ниша 18237. Разстоянието беше доста голямо. От време на време се спусках, за да разчета в светлината на фаровете указателните табели. Край мен някой прелетя в обратна посока, но не каза нищо по комуникатора.
Постарах се да не мисля за тревогите и приумиците на населението, а да се занимавам със собствените си главоболия. Моят враг внимаваше при всеки свой ход и не вярвах да се отпусне точно сега. Пак се сетих за Гленда, но този път се питах дали не се насочвам право към някаква клопка. Като дъщеря на Кендъл, ако подозираше ролята ми в неговата гибел, имаше пълно право да ми навреди по всякакъв начин. Какви бяха подбудите и намеренията й? Дали Блек я използваше? И как? Макар че в съзнанието си пребродих цели лабиринти от въпроси и съмнения, не ми хрумна нищо друго, освен да действам решително и без колебания. Твърде много неща не знаех. Всяко усилие да проявя изобретателност можеше да ми струва твърде скъпо. Не се съмнявах, че Блек почти се е опомнил от тежката наркоза, причинена му от Енгел.
В сектора, споменат от Гленда, забелязах голямо открито пространство до скупчени маси, прегради и машини, приземих возилото, изключих светлините и двигателя и излязох от кабината. Мракът наоколо не ме притесняваше. Бях огледал мястото отгоре и ми се стори, че е съвсем безлюдно. Въпреки това се хвърлих към най-близкото укритие и започнах да се промъквам предпазливо към търсената ниша.
Няколко минути наблюдавах околността на номер 18237. Не забелязах някой да се спотайва в засада. Но докато зад съседните прозорци трепкаха пламъчета, в стаичката на Гленда беше съвсем тъмно. Доближих, стиснал дръжката на пистолета, и почуках. Стоях и се питах дали Гленда се е поддала на общата бъркотия или нещо друго й е попречило да се прибере. Реших да я чакам тук, ако се наложи.
Тъкмо вдигнах ръка да почукам пак с цевта на оръжието и чух шум отвътре. Вратата се открехна. Успях да позная Гленда в мрака. Очите й се стрелнаха от лицето ми към револвера.
— Да? Какво искате?
— Разделихме се доста внезапно преди малко — казах й. — Но ти ме покани да намина отново.
Лицето й се сгърчи и се отпусна пак за частица от секундата. Но гласът й прозвуча естествено, дори весело.
— Разбира се! Влез, влез!
В същото време вдигна дясната си ръка, сякаш за да ми попречи. Поколебах се озадачен, а тя се хвърли към мен.
Запрепъвах се назад в усилията си да не падна, Гленда пък се просна по лице. Тогава чух изстрела отвътре. Само че момичето бе успяло да ме отблъсне достатъчно настрани и врагът не можа да ме улучи. Веднага пуснах два куршума през вратата, за да не си въобразява онзи, че ще чакам да ме очисти. Крещях на Гленда да се скрие. Не беше нужно да я подканям. Изчезна бързо и безшумно в тъмнината.