Той се взря усмихнат в мен.
— Джордън?… — промълви хрипкаво.
— Уинтън — поправих го аз.
— Е, почти познах… Не можеше да е никой от по-късните. Какви нищожества само…
— Но защо? Защо го направи?
Той врътна глава немощно.
— Ще научиш. Скоро. Ще ти се стори дори прекалено скоро!
— Какво?!
Лицето му се разкриви, но той пак положи върховно усилие да се засмее.
— Можех да ти видя… сметката с ножа… ако исках… Поблъскай си главата над това…
После умря ухилен и изведнъж проумях смисъла на загадъчните му последни думи.
8.
Сливане… Не!
Беше стар, а и отдавна бе променил костната структура на лицето си много повече отколкото ние, но преживях смъртта му в себе си и се борех да предотвратя изненадващото сливане на съзнанията. Господин Блек се оказа изчезналият клонинг.
Скърцах със зъби, притиснал длани към слепоочията си, и сякаш градях защитни стени в главата си. Когато някой от нас умира, настъпва принудително сливане, но силата и последиците му невинаги са еднакви. Разбира се, няма особено значение, защото всички сме един в друг, а „свръзка“ е само думата, с която обозначаваме най-стария сред нас, който автоматично става и глава на семейството…
Блек наистина беше един от нас, защото усещах натиска на сливането в мига на смъртта. Сигурно цял живот бе предотвратявал с неимоверни усилия контакта си с нас. Но винаги е присъствал безмълвно в телепатичната ни мрежа. Чак сега си обясних невероятната му способност да знае точно къде сме, когато ни преследва.
И в същото време си оставаше абсолютно чуждо за нас съзнание. Въздействието на неговата личност можеше да се превърне в катастрофа. Разбира се, нямаше да повлияе върху всички ни, но щеше да надделее в повечето случаи.
Успях да го отхвърля. Връхлитащите психични вълни затихваха, избледняваха и накрая изчезнаха.
В първия миг Винкел, Джийн и Дженкинс трябва да са помислили, че умирам аз. После вече би било твърде късно да се опазят.
Кой от тях щеше да се пречупи първи? И какво би сторил?
По дяволите!
Измъкнах ножа от корема му и го избърсах с ръкава на якето. Да, блудният ни брат бе ритнал камбаната без всякакво съмнение. Сега трябваше да се върна незабавно в Нулевото крило, за да се справя с бедствието, което щеше да се развихри там всеки миг. Но ме гнетеше предчувствието, че няма да ми стигнат силите.
Пуснах стилета в един от джобовете си и се извърнах. Гленда стоеше само на три-четири метра от нас в тесния коридор, впила пръсти в бузите си.
— Мъртъв е — отрони тя. — Нали?
— Боя се, че не е вярно — казах, докато отмествах насила ръцете й от лицето.
Не я пуснах веднага, а я завъртях внимателно натам, откъдето бяхме дошли.
— Ела. Трябва да поговорим за много неща, но по-късно.
Тя тръгна без съпротива, когато я дръпнах от ухиления труп. Наближихме моята въздушна кола. Светлините над нас ставаха все по-ярки.
Чак когато се издигнахме във въздуха и полетяхме към колоната, тя заговори отново:
— Сега накъде?
— Към място, което наричаме Нулевото крило.
— Къде е то?
— Твърде сложно е, за да ти обясня набързо.
— Знаех, че имате някакво тайно убежище — кимна Гленда.
— От кого? От господин Блек ли?
— Да. Но защо каза, че той не е мъртъв? Нали те видях как го… уби.
— Умря само едно тяло. А той си е все така живичък.
— Къде е сега?
— Страхувам се, че е в Нулевото крило.
— Но как?… Както го правите вие ли?
— Вероятно. Ти досещаш ли се вече?
— Сигурна съм, че незнайно как ти си също господин Енгел, с когото бях по-рано, въпреки че го видях да умира. Някак се прехвърляте от тяло в тяло. Освен това ме намери на адреса, който му казах. Нямам представа точно как го постигате.
— Пак от господин Блек ли чу за това?
— Да.
— Той какъв ти беше?
— Мой настойник след смъртта на баща ми, откакто изпратиха майка ми на психотерапия. Сам предложи да се грижи за мен, а местният съвет го одобри. Бил е приятел на моя баща.