— А имаше ли някаква професия?
— Преподаваше класическа литература. Тогава се представяше като Хенри Ейбон.
— Защо?
— Ами отначало ми разправяше, че смяната на името било игра. Познавах го като господин Блек, откакто се помня. Започна да се нарича с другото име, когато стана мой настойник. Разбира се, по-късно се сетих, че не е игра, но не се разприказвах, защото го обичах. Беше много добър с мен… Значи според тебе има шанс да го видя пак скоро?
— За съжаление.
— А не би ли ми обяснил отношенията си с него?
— Врагове сме открай време. Той започна тази кървава разправа. Нямам идея защо.
Тя замълча. Открих пусто място недалече от пренасящата колона и приземих колата в оградена с три стени читалня. Когато подадох ръка на Гленда, за да й помогна да слезе от кабината, я попитах:
— А ти знаеш ли причината?
— Ами ако кажа „да“?
Сграбчих я за раменете и почти притиснах лицето си в нейното.
— Говори!
— Пусни ме! Не съм казвала, че знам!
Дръпнах се и лекичко я побутнах.
— Хайде. Трябва да се преместим две нива нагоре.
Щом не искаше да сподели нищо с мен, така да бъде. Нямах време да й вадя с ченгел отговорите. Бях решил да я открия по две причини — да я защитя и да получа от нея информацията, която мислех, че може да ми даде. Сега не изглеждаше да има нужда от закрила, а и съвсем не беше настроена приказливо. Но вече знаех колко близка е с господин Блек и си помислих, че мога да я използвам в ролята на заложница. Никак не ми хареса, че ме споходи това хрумване, но и нямах намерение да се откажа.
— Общо взето — подхвана тя, докато крачехме към колоната през все по-добре осветените сектори, — искаш да държиш хората затворени в Дома, нали?
— Е, ако трябва да отговоря кратко — да. Според мен е за тяхно добро.
— Защо?
— Това е най-сполучливият известен ми начин хората да се научат на истински задружен живот.
— Насила ли?
— Естествено. Когато им отнемеш възможността да отбягват съвместния живот и насочиш агресивната им енергия в безопасни занимания, хората са по-склонни да обединяват усилията си, а не да си пречат. Все пак има нужда и от известна принуда, за да се постигне това състояние.
— И после какво?
— Не разбирам смисъла на въпроса ти.
— Хората промениха ли се съществено през поколенията, прекарани в Дома?
— Така изглежда.
— И ще продължават ли да се променят?
— Убеден съм.
— А накрая ще им бъде ли позволено да излязат навън, щом се увериш, че са достигнали бленувания от тебе идеал?
— Разбира се.
— Защо не веднага? Защо искаш да са затворници, докато не се променят?
— Те не са затворници. Могат да отидат където си пожелаят.
— Сред стените на Дома!
— Да, сред стените на Дома.
— Защо не и навън?
Заболя ме главата, започнах да усещам остро и останалите си рани и натъртвания. Нямах особено настроение да отговарям на настойчивите й въпроси.
„Искаш ли аз да опитам?“
— Защо пък не? — отвърнах безмълвно. — Хайде, Джордън, да чуем какво ще измислиш.
„Дай ми устата, гърлото, самото си дишане. Отпусни се.“
След секунда-две той заговори.
— Да ги пусна на свобода ли? За да наблягат на различията си, за да поощря конкуренцията, насилието и взаимното им изтребление? Веднъж вече извървяха този път и съвсем малко не им стигна да се самоунищожат. При подобни обстоятелства може и да успеят следващия път. За да не допуснем това, трябва да се промени самият човек. Още не е какъвто може да стане, но вече е по-добър. Когато се научи на мир и сътрудничество — тук, в Дома — ще бъде готов и за света навън.
— Но дали още ще бъде човек?
— В каквото се превърне, такава ще е мярката за човечност.
— А кой ти дава правото ти да отсъдиш?
— Нека всеки, който иска, сам реши дали съм прав.
— Господин Блек взе решението си. И не се съгласи с тебе. А за да направиш Дома отново безопасен развъдник за своите идеали на ненасилието и сътрудничеството, ти го уби.
— Ще съществувам само докато съм нужен да възстановя спокойствието, после и аз ще си отида.
— Кой ще реши дали времето ти е отминало?
— Пак аз.
Гленда се разсмя.