Надолу, после пак нагоре. Нататък вече нямаше големи ями и падини. Все нагоре по склона — надупчен, с ивици от разтопена някога скала, напукан, осеян с чакъл и парчетии от разхвърчали се стени. Скоро стана невъзможно да тичам, но напрягах и последните си сили. Настигах го. Кога ли ще ме забележи?
След минута нямаше значение. Бях по-близо до него, отколкото той до развалините. И макар да се озърна, май не ме видя. Вече се задъхвах и усещах яростното туптене на кръвта в слепоочията си. Позабавих крачка, за да не се изтощя съвсем.
Секунди по-късно той се обърна, постоя вцепенен и побягна. Ругаех и го следвах с цялата скорост, която още можех да изстискам от тялото си. Разстоянието засега беше прекалено голямо за престрелки. Надявах се той да капне по-бързо от мен. Ако успеех да издържа още малко, сигурно щеше да си даде сметка, че не може да стигне целта си и ще му се наложи да се изправи срещу мен.
Отново погледна назад. Усилих темпото. От това разстояние сигурно можехме да се чуем. Той залитна, но не падна.
Постепенно погледът ми се избистри и фокусира. Сякаш получих втори дъх, а с него и увереността, че ще издържа докрай. Изглежда той също го разбра. Свърна надясно, където земята бе осеяна от канари, между които се виеше каменна река. Последвах го: с бронежилетката под комбинезона не се налагаше да бъда особено предпазлив.
Пистолетът се озова в ръката ми още преди противникът да изчезне зад най-близката скала. Заобиколих я отдалече, но той вече не беше там. Оказа се зад друго каменно укритие на около трийсетина метра и стреля веднага. Хукнах към него, без да отвръщам на изстрела. Нямаше смисъл да хабя патрони при разстоянието, което ни делеше. Видях го отново на още петдесет метра по-далече. Двата изстрела прозвучаха едновременно. Усетих удар в бронята някъде в областта на гърдите, докато моят куршум рикошира в скалата.
Продължих да тичам и отново стреляхме едновременно. Бронежилетката отрази още два куршума, докато той се олюля и надеждата възкръсна в мен. В следващия миг усетих пареща болка в лявото слепоочие, препънах се, пистолетът се изплъзна от внезапно изтръпналите ми пръсти.
Не приемах подобен край. Стори ми се, че чух изщракване близо до главата си и обръщайки се, видях върховете на обувки. Дясната ми ръка беше безполезна, но не можех да оставя врагът да презареди и спокойно да натисне спусъка. Докопах го с лявата си ръка за глезена. Опита да се освободи, но аз здраво се бях вкопчил. Понечи да ме ритне в мига, когато го дръпнах силно и се претърколих към него.
Пуснах го и с лявата си ръка успях да измъкна изкривения стилет от джоба на якето си.
Само че нямаше как да стигна до сърцето или гърлото му. Оставаше ми да опитам удар, с който да прережа артерия в крака му. Едва ли бих успял да замахна втори път. После щях да го притисна с тежестта на тялото си, докато му изтече кръвта.
Ударих мудно и той отби ръката ми настрани. Успя да се вкопчи в китката ми.
Опитах да се измъкна, но напразно. Той също беше ранен и слаб, виждах кръвта, просмукала се по дрехите му, но въпреки това ме надвиваше. С другата си ръка успя да откопчи пръстите ми от дръжката на ножа.
Почти бях в безсъзнание и все пак разбрах, че всичко е свършено и нищо повече не мога да направя.
Каква ирония. Със собственото ми оръжие… Исках да го убия, да не допусна сливане и да се отърва от него завинаги. Но сега…
Последното, което видях преди стилетът да се забие в мен, беше лицето му. Не ликуваше, долових само изтощение и сянка на страх.
10.
Тишина, проблясък, кръв. Болка…
Твърде късно. Твърде късно…
Да попреча… Вече не мога. Колко съм замаян…
… И светлината. Тази светлина!
Премигах непрекъснато. Бях целият мокър. Пот, слюнки, кръв…
В главата ми се блъскаха и разминаваха вихрушки, парчета от мисли, разкривени и разместени образи, гонещи се по съзнанието ми в неспирни кръгове…
Да се спра, да потисна трескавата възбуда на мозъка си, да огранича съзнанието си до равнището на най-просто наблюдение и контрол на движенията — само така се надявах да остана на ръба, без да се сгромолясам.
Болеше ме на много места, особено в дясната ръка. През цялото време я гледах невиждащо, но чак сега се принудих да насоча вниманието си само към нея.
Китката ми бе побеляла от усилието, с което стискаше дръжката, щръкнала от гърлото на мъжа, проснат върху краката ми. Над лявото му око имаше драскотина от куршум, челото, бузата и шията му бях изцапани с кръв.