Да, да, разбирах какво стана, но изтласках от ума си пресния спомен, щом започна да се избистря. Съсредоточих се върху проблема със схванатата си ръка. Разтривах и полека откопчвах пръстите си. Постепенно се отпуснаха и извиках неволно, когато напрежението в мускулите изчезна изведнъж. Но щом освободих ръката си, побързах да стисна клепачи.
Светлината…
Насочена право към мен, тя ме измъчва. Извърнах се и чак тогава отворих очи. Все още беше прекалено ярка. Реших да се махна. Щеше и да ми олекне, ако съм по-далече от трупа.
Измъкнах се внимателно, като старателно отбягвах да погледна и него, и към светлината. Веднага започнах да усещам болката от всички останали рани, особено в десния ми хълбок, мокър от изтичащата кръв. Все пак успях да се изправя и се опрях задъхан и замаян на близкия камък.
Намирах се насред кошмар и уплашено се опитвах да не мисля за случилото се току-що. Боях се и от предстоящото. Щом светът престана да се клатушка около мен, се оттласнах от камъка и закрачих. Вървях надолу, към увисналата над хоризонта тлъста бяла луна.
… Да се скрия от онази ослепителна светлина. Но тя изобщо не се отклоняваше от мен.
Свърнах надясно, после наляво. Забързах се. Нямаше спасение.
Потиснах изблика на ярост.
— Не! Не мисли! За Бога, само не мисли! — Бях изненадан от собствения си вик.
Не се оставяй да те погълне паниката, объркването. Там е хаосът. Позволявай си само по една представа, забравяйки всичко останало за момента.
Напрягах се да следя всяко свое движение, броях крачките си, оглеждах къде стъпвам, мислех си само за краката и стъпалата си.
Но май не вървях накъдето трябваше. Така ли беше? Да.
Вярно, нали се бях запътил към развалините. Щях да…
— Не мисли! — напомних си строго. — Махни се оттук! Махни се веднага!
Точно така. По-важно от всичко друго беше да се скрия от светлината. Чудесна идея. Дръж се здраво за нея.
Но…
Не я изпускай! Махни се оттук!
Вървях бързо. Петдесет крачки. Сто. Сега надясно. Петдесет крачки. Наляво. Още петдесет…
Конусът от болезнена светлина не ме изпускаше нито за миг, хвърляше дълги подскачащи сенки пред мен, осветяваше ми пътя. Плашеше ме и аз се затичах, търсех някаква преграда, която да ме отърве. Забелязах подходяща скална грамада на стотина метра, заобиколих я на бегом и се свлякох от другата страна, останал без дъх.
По навик посегнах за цигара.
Цигара ли? Нямах. Естествено. Винкел не пушеше. Но пък… Чакай! А Блек… Не!
Не мисли. Прехапах си устните. Тук светлината не ме достигаше. Бях в уютна тъмнина. Въздъхнах. Постарах се да успокоя дишането си. Скоро и пулсът ми се поразреди. Пронизващата болка в хълбока затихна до смъдене. И вече не кървеше толкова силно. Притисках раната с длан.
Трябваше да се върна при разрушената крепост. Но проклетият ослепителен лъч… Няма ли да угасне и да ме остави на мира?
Но защо да се завирам в онези руини? Нали исках само да се махна и да… Не. Чакай, чакай!
Унищожих и последния от тях. Всичко свърши.
Не.
Най-сетне се разправих с господин Блек.
Не.
Не ли?
Не!
И тогава адските порти се разтвориха за мен. Аз/той бяхме твърде слаби, за да не допуснем последното сливане. И най-ужасният резултат от факта беше желанието ми едновременно да се разкикотя и да зарева от бяс. Да разбереш не означава да се примириш, особено ако си напълно безпомощен да върнеш събитията назад. Отчаяно съзнавах какъв бях сега — можех да преценя положението си! Наистина, от всички гледни точки. Превърнах се в собствения си най-зъл враг. Май прихнах за миг. Носех се по тунелите на паметта си и всяка припомнена постъпка будеше чувства и желания, срещащи своята протиположност на всяка крачка. Започнах да се задушавам. Беше прекалено. Непоносимо. Разкъсвах се.
В този момент наистина не можех да направя нищо. Каквото и да си помислех, следваше незабавна остра реакция, насрещна вълна от вина, ярост, страх. И спасението, затръшнало отново портата на ужаса, дойде от единственото възможно място — света около мен.
Някакъв шум, не особено силен и доста далечен, привлече вниманието ми. Това равномерно тракане на метал беше крайно неуместно тук.