Изведнъж отново се съсредоточих само в сетивата си и настръхнах целия от предчувствието за опасност.
Заслушах се, преместих се малко надясно и надникнах иззад ръба на своя каменен щит. Миг-два светлината не се впиваше право в очите ми. Скоро се завъртя към мен, но не и преди да огледам добре източника на звуците.
Нисък робот с четири подобни на пипала манипулатора, с фотоелектрични сензори отпред. Напредваше към укритието ми на веригите си.
Обърнах се мигновено и побягнах. Изобщо не се усъмних, че машината идва да се разправи с мен.
Надолу. После нагоре. Пак надолу. Неравната местност скоро ме отърва от светлината. Тръгнах по-бавно, изпухтях и притиснах ръка към хълбока си. По-благоразумно беше да изчерпвам пестеливо силите си. Оттук имах да вървя само надолу и това щеше да ми помогне.
Озърнах се, но роботът още не се виждаше. Луната посребряваше повърхността на Нулевото крило пред мен. Различавах лесно единствения осветен прозорец. Пълзящата по земята мъгла сякаш светеше отвътре. Камъните блестяха като мокро стъкло. Премерих разстоянието на око и си казах, че имам някакъв шанс да надбягам механичния си преследвач.
Понякога го чувах да стърже по чакъла. Гонеше ме с доста добра скорост. Не бях сигурен дали трябва да съм му благодарен или да го проклинам. Колкото и да ме терзаеше онази светлина, в същото време ме привличаше непреодолимо. Вече знаех донякъде кой съм и разбирах отчасти подбудите си. Наистина се бяхме опитали да стигнем до развалините, но още не се сещах защо. И желанието все още ме измъчваше. Незнайно как бях научил, че светлината има няколко предназначения и едното е да ми даде сигнал, да ме повика. Само че вече не бях онзи, който е трябвало да тръгне към нея. Част от мен се боеше и искаше да е колкото се може по-далече оттук. Колебанието свърши, щом роботът се появи. Долавях присъствието на някакъв разум в движенията на машината. И щом не можех да проумея същността му, имах достатъчна причина да бягам от него.
Скоро обаче звуците станаха по-силни. Механичната твар май също бе ускорила ход.
Криволичех между назъбени скали и кратери, спусках се все по-близо до мъгливата падина. Но не се надявах да се отърва от робота, защото следваше равно място и там светлината неизбежно щеше да ме напипа. Стори ми се, че видях плъзгащия се над мен лъч, осветяващ пространството напред.
Насилвах се да бързам, препънах се и едва не се вцепених от ужас, когато осъзнах, че ставам твърде тромав. Наложих си спокойствие и продължих напред по-предпазливо.
Вече виждах ясно, че машината ме настига. Не се движеше обаче по права линия. От време на време завиваше, спираше, връщаше се, променяше посоката, обикаляше в кръг. Сниших се зад една скала и се постарах между мен и робота да има повече препятствия. Въпреки това той като че надушваше правилната посока. Все по-силно се съмнявах в способностите си да го изпреваря достатъчно, щом изляза на равното.
— Какво да правя, по дяволите?!
„Заслепи го, глупако!“
— Но как?
„Я се обърни надясно. Стига! Виждаш ли онази стръмнина? Ще се покатериш по нея!“
— Но нали веднага ще ме забележи?
„Точно това ни трябва. Върви!“
Изпълних заповедта. Поне имаше план, за разлика от мен. Ако човек не се довери на собствения си демон, на кого тогава?
Идеята нахлу в съзнанието ми, докато тичах тежко към възвишението. В нея нямаше нищо особено сложно, а в сегашните обстоятелства това много ми харесваше.
Скърцането на веригите от завиващата машина ми подсказа, че маневрата ми е забелязана веднага. Когато се огледах следващия път, роботът напредваше устремно към мен. Затичах още по-лудешки и чак когато доближих целта си, оцених, че склонът е почти отвесен.
Веднага започнах да се катеря.
„Тъй страхът превръща всички ни в герои…“
— Да знаеш само колко си прав!… — промърморих задъхан, докато се вслушвах във все по-силния шум.
Питах се дали досадната машина ще се опита да ме последва нагоре, или ще остане в подножието да чака кога ще ми омръзне да стърча на скалата. Не ми се вярваше да стигне чак догоре, съмнявах се дали и на мен ми е по силите. Хватката на пръстите ми отслабваше, хълбокът ме болеше и усещах стичащата се лепкава струйка. Когато се добрах на безопасна според мен височина, се уплаших да не припадна от преумора.
Гълтайки жадно въздух, изпълзях по корем на площадката, която си набелязахме, петнайсетина метра над равнината. Струва ми се, че наистина изпаднах в безсъзнание за малко.