Опомних се от звуците под мен. Ръцете и краката ми сякаш тежаха двойно повече, очаквах главата ми да се пръсне в следващия миг. Опрях се на лакти и надникнах над ръба.
Роботът бе решил да се катери. Сега беше четири-пет метра над земята. От това място нагоре ставаше още по-стръмно и той скрибуцаше съвсем бавно, манипулаторите му шареха в търсене на удобен захват.
„Прасни го де, какво чакаш!“
— Добре, добре! — измънках аз. — Ей сега!
Огледах боеприпасите, с които разполагах. Повечето камъни ми се видяха или дребни, или прекалено големи. Поколебах се за секунда-две. Да се опитам ли да стоваря тежко парче върху него, или да мятам малки камъни? Отговора получих от мускулите си.
Надигнах се на колене, после станах, събрах десетина отломки в купчинка до ръба. Дотогава машината бе изпълзяла още цял метър нагоре и се придърпваше към една здрава издатина.
Хвърлих три камъка. С два не улучих, а последният отскочи от шасито. Ама че гадост! Метнах още два и само един профуча близо до целта.
Със следващия разбих един от фотосензорите. Позволих си искрица надежда. Само че всички останали камъни отскочиха от шасито на робота, без да му навредят повече.
А той висеше на около осем метра над земята и се катереше упорито. Привидно беше в крайно неустойчиво положение, но дебелите лъскави манипулатори май бяха достатъчно здрави, за да го задържат.
Реших да си потърся още оръжия. Намерих едно парче колкото зелка и го вдигнах с две ръце.
Стовари се с внушителен трясък. Но за моя изненада машината само поспря, сякаш озадачена, и продължи нагоре.
Преборих се с доста по-тежък камък и успях да го изтърколя през ръба. След оглушителния удар роботът зацвърча и затрака, но скоро млъкна и се изтегли още малко.
А арсеналът ми беше на привършване. Не виждах камъни, с които да се справя лесно. Имаше грамадни, но с отчаяние съзнавах, че няма да ми стигнат силите да ги избутам. И все пак…
Забелязах един малко по-нависоко. Беше достатъчно голям да повреди машината. Ако успеех да го помръдна, щеше да се изтърколи надолу и стигнеше ли ръба — да падне върху моя мъчител, за да се отърва най-после.
За съжаление беше с твърде неправилна форма и не бях сигурен дали ще се насочи точно където искам.
Докато се колебаех, роботът подскочи рязко още метър нагоре и започна да опипва за нови опорни точки. Побързах да се кача над камъка, защото отвратителната машина бе изминала поне половината път до мен.
Отначало дори не можах да го помръдна. Трябва да съм натискал седем-осем пъти с цялата си тежест, преди да зашава. Но дотогава ръцете ми бяха станали почти безполезни, а съчетанието от главоболие и замайване можеше да ме просне всеки момент. Окуражавах се, че въпреки всичко ще постигна своето. Бутнах още два пъти и камъкът помръдна.
Опитах да легна по гръб и да го тласкам с крака. Хълбокът ме заболя още повече, но моето последно оръжие се плъзна сантиметър надолу. За миг се обърнах към ръба. Краят на манипулатор се мярна, опита да се закачи и изчезна от погледа ми.
Камъкът се заклати, наклони се напред и се върна на мястото си. Отново. И отново.
Почти успях да го изтърколя. Чувствах се като изстискан парцал. Не си представях как да бутам повече. Нямах сили и да се помръдна.
Някой от манипулаторите на робота май се заклещи в нещо. Чух мъчителното ръмжене на някакъв силов агрегат и скърцане на вериги. Можех само да лежа и да слушам. Проблясък, още един — лъчът се завъртя над мен, сниши се и ме обля със сиянието си. Изпсувах и се извърнах. В този миг открих, че имам толкова сили, колкото са ми нужни.
Краката ми почти се сгърчиха и забутаха. Така стисках зъби, че се боях да не ги натроша. Нови капки пот избиха по челото ми и се стекоха в очите. Раната на хълбока ми туптеше в ритъм със сърцето.
И тогава камъкът се наклони — мудно, непоносимо бавно. Приготвих се за нов тласък. Този път продължи надолу и аз се напънах до пръсване. Проклетото нещо сякаш се запъна за миг, после подскочи надолу и аз го последвах, превъртях се и пльоснах по лице.
Нямаше да знам точно какво стана, ако главата ми не бе увиснала над ръба. Виждах трийсетина сантиметра от робота. До последната частица от секундата се боях, че моят снаряд ще се отклони от целта.
Напразно се страхувах. Улучи лявата половина на предницата с великолепен грохот, после изчезна заедно с машината от погледа ми. Когато чух тътена от падането им долу, вече се унасях отново.