Нямам представа колко дълго съм лежал там. Спомням си, че сънувах звезди, реещи се като ярки островчета по тъмно езеро и скитащи сред тях хора — миролюбиви, мъдри, благородни. Струваше ми се, че дори причините да съм доволен бяха в конфликт помежду си. Или бях завършил делото си така, както си мечтаех, или хората се бяха пръснали в космоса против волята ми. Все едно. Видението беше хубаво и съжалявах, когато избледня. Предполагам, че пак онзи лъч ме събуди. Когато тръснах глава, вече не бях сигурен дали съм сънувал или наистина съм зяпал звездите. И какво ли значение имаше?…
Макар и трудно, претърколих се и застанах на ръце и колене, обърнал гръб на светлината. Погледнах.
Веригите на робота стърчаха нагоре, беше разкривен и неподвижен, отскочил цели десет метра от подножието на скалата. Никъде не видях камъка, с който го довърших.
Легнах по корем и се вторачих в унищожената машина. Въодушевлението ми скоро отстъпи пред унинието. Че какво бях самият аз, ако не повреден механизъм? Запазвайки само онова, което смятах за основа, всеки път се бях лишавал от нещо, докато се развие пружината ми. После пак. И пак.
Не, той го бе правил.
По дяволите! Не, аз го правих!
Или ние?
Добре де. Започвах да приемам по-спокойно сполетялото ме. Бъркотията в главата ми се пренареждаше през цялото време след последното сливане. С издърпването на всички онези скоби и възстановяването на спомените, от които преди това се бях лишавал, аз преживях множество психически сътресения. Но беше съвсем поносимо, защото си оставаше мое, познато, наместваше се, където принадлежеше. После настъпи контактът с чуждата свръзка, през която се бяха прецедили другите части от първоначалното ми „аз“.
Чужда ли? Вече не.
За миг бях застанал от другата страна на огледалото, взирайки се в гнусния товар, който поех върху себе си, щом издърпах скобите и смазах съзнанието на Винкел. Дори и така не открих каквото търсех — не прозрях какво подтикваше тази банда натрапници да се месят в живота на хората.
Натрапници ли? Бях същият като тях, разбира се. Но само за да им се противопоставя.
На тях?
Не, на нас.
Ама че смехория…
… Защото никой от нас не знаеше причината да сме толкова стръвно устремени, каквато и да беше истинската посока, нито какви сме всъщност. Аз наистина бях липсващият клонинг. Кражбата се оказа единственият изход заради твърде напредналата ми възраст и угасващите сили. После чрез внимателно изчислено самоубийство прехвърлих съзнанието си в тялото му, без да позволя на останалите да разгадаят кой съм. Бях се навъртал край тях поколения наред, почти от самото начало. Точно онези времена си оставаха неясни за мен. Винаги съм знаел, че съм от една плът и кръв с враговете. И нито за миг не се съмнявах, че те са мои врагове, защото изобщо не можех да изтърпя начина, по който осъществяваха замисъла си за Дома. Но тогава бях безсилен и само изчаквах. Познавах ги добре и по подмолните им действия, и по всяко сливане, в което успеех да участвам незабележимо. Мина много време, докато затварянето на човечеството и все по-затегнатият контрол над съдбата му ме принудиха да обмисля ликвидирането на виновниците.
Домът трябваше да остане съвсем временна мярка — докато се свържат и обединят колониите на другите планети, за да приютят оцелелите след катастрофата, погълнала Земята. А семейството реши да превърне Дома в затвор, защото смяташе, че същото може да се повтори, ако не се промени самият човек. Според мен те се отнасяха с хората като с пациенти. Самият аз бях убеден, че разселването на човечеството сред звездите е достатъчна гаранция то да не се погуби, тъй като щяха да възникнат различни култури, да се появят най-разнообразни възможности за развитие. Бях на Земята в последните й дни, работех в групите за евакуация и вярвах, че всичко се дължеше на злощастна случайност, на недоразумение. Дори да не бях прав, нямаше как това да се повтори. Исках човекът да излезе от този свой Дом и да продължи по пътя си.
Липсваха ми организацията и способностите на семейството. Споделях с тях само пълната анонимност. И реших да се възползвам от нея докрай. Обмислях плановете си грижливо, за да бъде ударът светкавичен и окончателен. Първия път се провалих, но те не научиха кой и какъв съм. Нямаше да имам никаква полза от властите — без да подозират за съществуването на семейството, бяха попаднали напълно под неговото влияние. Наблюдавах похватите на враговете си, подражавах им в умението да се прикриват. Признавам, поучих се и от тяхната жестокост в най-ранните периоди.