Те обаче се променяха. Знаех причината. Все същата идея за нравствената еволюция, но пренесена на равнището на индивида. И точно тя ги съсипа накрая. Този път се оказаха твърде слаби и аз надделях. Само че беше Пирова победа.
И аз не знаех кой съм. Най-ранните ми спомени бяха как бродя в Подземието на Крило 1, където след време започнах да работя като техник по поддръжката. Постепенно, чрез постоянни наблюдения и с помощта на телепатичната връзка, научих за семейството и техния грандиозен експеримент. Реших да им попреча и започнах да се уча.
Разбирах, че ако ги унищожа, вероятно ще се простя с надеждата да науча истината за себе си. И все пак бях готов да направя тази жертва…
И когато извадих скобите от гнездата им, не узнах онова, което жадувах. Но ако бях стигнал до източника на онази светлина…
Какво ли пък толкова имаше в нея? Още щом лъчът спря върху мен в кабинета, усетих как ме привлича. Можех да не губя време, за да търся информация в махането на скобите, а да тръгна веднага. И щях да избегна…
Нямаше да стане.
Сблъсъкът бе необходим, за да си свърша работата. Оставаше само да поддържам равновесието, да господствам в собственото си съзнание.
Но вече не исках да тръгна към светлината. Сега ме отблъскваше. Аз…
Ние…
Да — ние.
Не. Аз.
Ние сме аз.
Взирах се в разбитата машина и мислено се оприличавах на нея.
Времето се изнизваше. Главата ме заболя отново.
Ветрецът побутваше мъгливите вълма към робота. Нещо мъничко и размазано от скоростта на полета избръмча край мен.
Извих очи към леденото, величаво търкалящо се колело на луната.
Зъбите ми затракаха. Усещах как пръстите ми, впити в камъка, съвсем премръзнаха.
„Ставай!“
— Ама аз…
„Сега трябва да се спуснеш и да се прибереш. Я ставай!“
— Уморен съм.
„Вдигни се веднага!“
— Не знам дали ще мога.
„Можеш. Изправи се.“
— И не знам дали искам.
„Не ме интересува какво искаш. Ставай.“
— Защо?
„Защото аз ти казвам. По-бързо!“
— Добре, добре!
Надигнах се тромаво. Опрях се на колене, после приклекнах.
— Така бива ли?
„Да. Хайде, стани.“
Послушах го. Замайването мина след няколко секунди и реших, че съм в състояние да ходя. Постарах се да остана с гръб към светлината и така виждах Нулевото крило.
„Там ще отидеш. Размърдай се.“
Наведох глава, поех си дълбоко дъх няколко пъти и се заех да изпълнявам волята му.
Открих, че спускането не е толкова трудно като изкачването. Особено когато се подхлъзнах и тупнах долу от три метра.
„Продължавай. Продължавай!“
— Никога ли няма да намеря спокойствие? — попитах унило.
Но установих, че краката още ми се подчиняват и закрачих леко прегърбен, притиснал с ръка хълбока си. Сега скалата не позволяваше на лъча да ме достигне и ми олекна малко. Подминах робота, без да го погледна. Изкачвах се, спусках се, препъвах се. Изправях се и продължавах.
От мъчителните усилия се постоплих. След малко отново видях тъмната грамада на Крилото. И осветеният прозорец ми напомни за Гленда, а това пък ме накара да се замисля за нейния баща. Беше мой приятел, а аз го погубих. Не същият „аз“ — нито тогава, нито сега. Опитах се да погледна така на историята и почувствах кълновете на съгласието в себе си. Изпитвах съжаление, но по онова време бях друг… както и само преди часове. Може пък раздробяването и слепването на личността ми да не беше чак толкова съсипващо, защото бях свикнал от честото повторение. Сега разбирах какъв съм бил… отчасти. Все пак беше някаква отправна точка, за да прозра най-сетне кой съм сега.
Насърчавах Глин, виждах в него надежда за бъдещето, средство за изтръгване на хората от Дома. Но ми стана и симпатичен. Когато умря, прибрах детето при себе си. Тогава нямах никакви особени планове за нея. Направих го само заради приятелството си с нейния баща. Но по-късно различих в нея впечатляващи интелектуални заложби и се погрижих не само да получи превъзходно образование, но и да научи какво искаше да постигне Кендъл Глин, до последната подробност. И тя въодушевено прие идеите му като свои. Тогава вече я смятах повече за своя дъщеря, отколкото за негова. Беше естествено да я посветя в своите замисли. И тя стана моя съратничка. Но вече ми се искаше да бях минал без нейната помощ. Тя не знаеше, че ще убия Енгел или че ще принудя Уинтън да убие мен. Все пак успях. И не виждах как иначе бих се справил с враговете си. Победих…