— Анджи? Още ли си там?
Докато се спусках, успях да настроя всички необходими системи, включих спирачното ускорение в последния допустим момент. Приземих се под малко неподходящ ъгъл, преобърнах се, стабилизирах машината и я опазих цяла. Превключих на скорост и потеглих напред, без да губя време.
Навлизах в задимената долина. Имаше немалко скални отломъци, цялата беше осеяна с кратери и дупки. Не всички изглеждаха прясно издълбани. Имаше нещо вярно в твърденията му, че не съм първият нападател. Само че така защитата чрез минни полета ставаше почти невъзможна и бях улеснен.
Не можех да не се питам дали каза истината за войната. Би засегнала малкото, което ми оставаше от миналото, и всичко свързало ме с настоящето. Предположих, че едва ли някой би си направил труда да бомбардира Сицилия. Но дали тя още е там? Минаха няколко месеца, а в тези времена хората често се местят. Какво ли бе сполетяло Пол и другите, с които се запознах? Знаех, че се бяха погрижили да имат почти съвършени скривалища и все пак…
— О, ти наистина си жив! Виждам те на екрана. Чудесно! Вече е по-лесно да прекратим това недоразумение. Няма защо да се тревожиш, че ще кацнеш на някоя мина. Чуй ме, трябва само да спреш и ще те доведат при мен. Ще видиш доказателства за всичко, което ти казах. Какво реши?
Извадих оръжията си готови за стрелба и ги раздвижих във всички посоки, за да проверя сервомоторите.
— Да смятам ли това за отговор? Виж какво, няма да спечелиш нищо, ако умреш тук, а друго не можеш да очакваш. Работодателите ни вече са извън играта. А в момента си на прицел и скоро ще бъдеш пръснат на парченца. Безсмислено е. Животът е ценен, а наскоро имаше толкова много смърт. Твърде голяма част от човечеството бе погубена, накрая може би ще останат само една десета от хората заради вторичните ефекти. Да не говорим за допълнителните проблеми — събирането и грижите за оцелелите, подготовката на достатъчно телепортационни портали за прехвърлянето им на други светове, настаняването им. Земята е почти необитаема, а условията се влошават постоянно. Повечето новозаселени планети още не са напълно подготвени, а в момента нямаме достатъчно средства да ги разработим както трябва. Налага се да бъдат изградени някакви убежища, да се поддържат комуникациите и транспортът между световете. Защо да има още смърт? Предлагам ти да живееш. Приемаш ли? Вярваш ли ми?
Стигнах до почти равна скалиста площадка и веднага ускорих. През дима и прахоляка виждах пламъците, облизващи дупката, която бях пробил в комплекса. Колкото и да ми внушаваше, че е уверен в способността си да ме унищожи, нямаше как да отрече, че здравата го ударих.
Някъде от неговия край на долината започнаха да ме обстрелват. Попаденията се съсредоточаваха постепенно около мен. Започнах по-често да променям скоростта и си отдъхнах малко, когато стигнах неравен склон, защото май пообърках защитните му системи. Подготвих ракетите си, макар да се надявах, че ще ги изстрелям от по-близко разстояние. Погледнах часовника си и установих със съжаление, че бе отминал моментът за взривяването на двата мощни управляеми снаряда, изстреляни от кораба още когато се отделих с кабината. Значи ги бе прехванал и унищожил. И без това бях преценил вероятността да улучат като нищожна.
После започнаха залповете. Подхвърляха ме, разтърсваха ме, клатушкаха ме. Почти оглушах и ослепях, пушеците станаха непрогледни. Земята трепереше, скалните шрапнели барабаняха постоянно по моя апарат. Три последователни попадения едва не ме довършиха.
Свърнах рязко и започнах да се движа под ъгъл спрямо целта, после се промъкнах под прикритието на няколко стърчащи каменни зъба. Защитните системи вече стреляха напосоки в стремежа си да покрият голяма площ. Продължих напред по заобиколен и по-труден маршрут, но все пак го избрах, защото можех да остана незабелязан. Изглежда наистина обърках засичащите устройства, тъй като експлозиите все повече се отдалечаваха от мен.
Докато завивах и се прокрадвах, за малко щях да пропусна още един комплекс, намиращ се в дълбока ниша под склона, доста по-наляво от целта. Сградите ми се видяха съвсем нови и наоколо нищо не помръдваше. Никой не ми бе споменал за тях, липсваха на снимките и картите, които знаех наизуст. Не се наложи да стрелям, докато ги подминавах.
Изкачих се още малко и от приемника се разнесе гласът, отначало слаб, после все по-звучен.
— … и вече разбираш, че се почувствах свободен за първи път в живота си. Сега мога да приложа някои от постиженията си според първоначалния си замисъл — не за облаги в бизнеса, а за доброто на човечеството, за да преживеем по-леко опасния период. Ще има голяма нужда от моите способности и тези инсталации. Дори клонирането ще…